Нора Робъртс - Сега и във времето

— Искаш ли да слезем долу?

— Не, искам още по-нагоре — засмя се Либи. Беше се научила да отпуска главата си назад, да се оставя на движението. Явно и тя беше усетила притегателната сила на небето.

Кал се усмихна и се наведе да я целуне.

— Колко високо искаш да полетим?

— Колко е възможно най-високото?

— Нямам представа, ала едва ли би било разумно да опитваме, защото ако полетим по-високо от върховете на дърветата, рискуваме някой да ни забележи.

Той беше прав, разбира се. Либи отмести падналия кичур коса от лицето си и се зачуди каква ли бе причината да губи изцяло разума си, когато Кал бе до нея.

— До върховете на дърветата тогава, поне веднъж.

Доволен от нея, той обърна машината. Усети ръцете й отново вкопчени силно в него и полетяха.

Това нямаше никога да го забрави. Колкото и да бе летял, колкото и да му предстоеше да лети из космоса, никога нямаше да забрави този свободен полет с Либи зад гърба си. Тя се смееше, а смехът й бе наслада за слуха му. Тялото й бе притиснато в него, като напомняне, че не бе сам. Ръцете й свободно го прегръщаха през кръста. Единственото, за което съжаляваше, беше, че не можеше да наблюдава лицето й, докато се изкачваха все по-нагоре. Правенето на любов с нея бе също така чисто и ведро, както летенето във въздуха. Загадъчно и същевременно притегателно като преодоляването на земната гравитация.

Кал устоя на неудържимото си желание да се извиси над върховете на дърветата. Оттам можеха да се насладят на великолепната гледка на прорязващия скалите водопад, както и на топенето на снега в необятното пространство. Слънцето се прокрадваше през облаците, така че можеха да наблюдават и множеството причудливи сенки, които лъчите образуваха на фона на облаците.

За миг и двамата се извърнаха към небето и замечтаха…

Той забави скоростта, за да започне спускането — бавно, леко, безшумно. Косата й се вееше свободно. Мислеше си за Питър Пан, когато полетът приключи и се приземиха непосредствено до кораба му.

— Е, как си?

Чак когато Кал се извърна през рамо, за да я погледне, Либи установи, че бръмченето на мотора отдавна бе спряло. Студът бе изчезнал.

— Беше невероятно. Мисля, че мога да остана във въздуха цял ден.

— Така е. Към летенето се пристрастяваш. — Никой не знаеше това по-добре от самия него. Той слезе от седлото, след което й подаде ръка. — Радвам се, че ти хареса.

Когато отново стъпи на твърда земя, тя осъзна, че всичко бе свършило. Но сега притежаваше още един незабравим спомен, който щеше да бъде дълбоко съхранен при другите.

— Беше страхотно. Няма да те питам как го правиш. Съмнявам се, че и да знам, бих разбрала, пък и може да се развали магията на удоволствието. — Ръката й все още лежеше върху неговата, когато се обърна към кораба. Той, както и всичко останало, пораждаше у нея смесени чувства. Съшият този кораб й го бе довел и пак щеше да й го отнеме съвсем скоро. — Сега ще те оставя да си вършиш работата.

В този миг Кал се бореше със същите противоречиви чувства.

— Ще се върна привечер.

— Добре. — Чак сега Либи го пусна и прибра ръката си в джоба. — Нали няма да се затрудниш да намериш пътя?!

— Аз съм добър навигатор.

— Разбира се. — Птиците, които бяха изплашили с бръмченето на мотора, сега се окопитиха и запяха отново. Времето безмилостно течеше. — Е, аз по-добре да тръгвам.

Той знаеше, че тя умишлено се разтакава, ала в крайна сметка и той го правеше. Беше глупаво. Щеше да е отново с нея само след няколко часа.

— Можеш, ако искаш да влезеш в кораба с мен, но бъди сигурна, че няма да свършим много работа.

Предложението беше примамливо. Либи можеше да влезе с него вътре, където щеше да му отвлича вниманието, да го задържи поне за малко далеч от компютъра и от всички решения още за няколко часа. Нямаше да е честно. Погледна го още веднъж, докато цялата й любов и желание бушуваха в нея.

— Аз също не успях да свърша достатъчно работа тия дни.

— Е, добре тогава. Ще се видим довечера. — Кал се наведе и я целуна.

Той спря до отворения люк, докато я наблюдаваше да се отдалечава по пътеката. Когато стигна до хълма, тя обаче не се обърна.

Останалата част от деня Либи прекара в осмисляне на случилите се през последните няколко дни странни събития. За обяснението на всичко тя използва теорията на Кал, неговите думи, само леко обогатени от собствените й впечатления. След което подреди хронологично всички събития от деня, в който видя светлините в небето, до днес, когато остави Кал зад гърба си, изправен до люка на кораба.