Нора Робъртс - Сега и във времето

Признанието не шокира нито единия, нито другия. В този миг и двамата бяха прекалено отнесени в собствените си надигащи се чувства и вълнения, които раздираха душите им. Никога не бе казвала тези думи на друг мъж, нито той на друга жена. Преди да осъзнаят дълбокия смисъл на същността им, страстта ги сля в едно.

Нежно, тежко и с изящна красота достигнаха до върха едновременно.

По-късно, все още леко замаян, Кал се бе отпуснал върху нея между гърдите й, вече напълно събуден. Беше ли му казала, че го обича? И беше ли й отвърнал той със същото? Най-много се тревожеше от мисълта, че изобщо не бе убеден дали това се беше случило, или просто бе плод на богатата му фантазия, нещо, което силно бе желал, докато умът му бе бил в плен на съня и страстта.

Не можеше да я попита. Не смееше. Каквото и да му отвърнеше, щеше да го нарани. Ако не го обичаше, щеше да загуби част от сърцето и душата си. Обичаше ли го, предстоящата раздяла щеше да му донесе болка, близка до тази на смъртта.

Най-доброто и за двама им бе да вземат онова, което им предлагаха отделните мигове. Най-силно от всичко искаше тя да се смее, да прочете в очите й радостта, щастието, страстта, да ги чуе в гласа й. За да може да ги отнесе после със себе си. Притвори очи. Каквото и да се случеше с него, щеше да запомни усещането за цял живот.

Нея също. Някакси му се искаше да получи уверение за своето място в нейните спомени.

— Ела. — Кал стана от леглото и понечи да я вдигне.

— Къде?

— В банята.

— Пак ли? — Либи се засмя и се опита да си наметне халата, ала той сръчно я придърпа и я повлече след себе си гола. — Нали се избръсна, не ти трябва да го правиш повече днес.

— И слава Богу.

— Е, хайде де, поряза се само три пъти. А и си е твоя грешката, че не използва крема за бръснене по предназначение.

Кал я изгледа предизвикателно.

— Ще ми се да бях ти го размазал по тялото.

— Ако имаш предвид пастата за зъби…

— Може би, по-късно. — Той я вдигна и я сложи във ваната. — Засега ще се задоволя и с един душ.

Тя лекичко изпищя, когато студената вода се застича по тялото й. Преди да успее да се измъкне, Кал влезе до нея, обгърна я с едната си ръка, докато с другата зад гърба й се опита да нагласи водата. Помисли си, че вече започва да се приспособява към тази странна среда.

Тя подложи лицето си под силната струя вода, изплю я и точно преди да изругае, бе уловена в топла, мокра, безкрайна целувка.

Подобно нещо никога не бе й се случвало. Изпълнен с пара въздух, гладка кожа, сапунени ръце… Когато той спря душа, за да я увие в кърпата, коленете й вече бяха омекнали. Не по-малко замаян от самата нея, Кал опря чело в нейното.

— Мисля, че ако все още държиш да свършим нещо полезно, различно от… Най-добре ще е да излезем от къщата.

— Точно така.

— Но след като хапнем.

Либи се учуди, че все още имаше сили да се смее.

— Разбира се.

Когато стигнаха до кораба, денят преваляше. От север се задаваха облаци, които навяваха хлад. Либи така си обясняваше студа, който постоянно усещаше. Загърна се в якето, ала като че ли студът идваше отвътре.

— Стоя тук, виждам всичко с очите си, знам, че е истинско, но въпреки това не мога да го приема, камо ли да го разбера.

Кал кимна. Удовлетворението и спокойствието, които усещаше допреди малко, внезапно бяха изчезнали. Не знаеше защо.

— Аз изпитвам подобни чувства, когато погледна твоята къща. — Усещаше надигащо се главоболие. Знаеше, че бе плод на напрежение. — Виж, знам, че имаш много работа върху дисертацията си, ала ще ми бъде много приятно, ако останеш малко тук с мен, само докато огледам въздухопеда.

— Добре, ще остана. — Тя се надяваше да я помоли да остане с него през целия ден, но прикри разочарованието си с усмивка и го погледна.

— Всъщност ще ми бъде интересно да погледам.

— Ей сега се връщам.

Той отвори люка и изчезна някъде вътре.

Скоро щеше да направи същото, но тогава щеше да бъде завинаги. Либи трябваше да се подготви за този момент. Странно, ала май сутринта й се стори, че й казва, че я обича. Тази мисъл я караше да се чувства някак спокойно и уверено, въпреки че съзнаваше абсурдността й. Не би могъл да го е изрекъл. Наистина Кал я обичаше повече от който и да било през целия й живот, но в действителност не бе така отчаяно влюбен в нея, както тя беше се влюбила в него.

И понеже го обичаше, бе готова да направи всичко, от което той се нуждаеше, и като начало щеше да започне да приема ограниченията, които налагаха обстоятелствата. Денят беше прекрасен, след най-прекрасната нощ в живота й. Либи погледна усмихната облачното небе — наистина се усмихваше. Привечер се очакваше да завали, ала този път дъждът бе желан.