Нора Робъртс - Сега и във времето

— Моля? О, не. — Либи му подаде втория си сандвич. Беше нелепо, ала от време на време той казваше по нещо, което я караше да се пита дали не сънува. — Кал… — подзе бавно Либи. — Очевидно никога няма да мога да разкажа на никого за теб или за това, което се случи тук.

— Предпочитам да го запазиш в тайна, поне докато не замина. — Той довърши сандвича. — Но нямам нищо против да разкажеш на хората за мен.

— О, колко великодушно от твоя страна. Кажи ми, в твоя век има ли изолатори?

— Дали имаме изолатори? — Кал се опита да си го представи. — Да не се шегуваш?

— Само със себе си! — отвърна му тя и се изправи да измие чиниите.

— За мен май също е шега. Чудя се дали, когато се върна, изобщо някой би ми повярвал?!

Осени я мисъл, колкото вълнуваща, толкова и абсурдна.

— Ами ако направя капсула на времето? Ще опиша всичко, което се случи, ще сложа няколко интересни, характерни за нашето време предмета, и ще я запечатам. Можем да я заровим, не знам къде, например някъде край потока. Когато се прибереш, ще я изровиш.

— Капсула на времето… — Идеята му допадна. Не само от научна гледна точка, ала и заради самата нея. Нали това означаваше, че щеше да има нещо от нея, дори и когато вековете застанеха помежду им. Щеше да има нужда от това, щеше да е неопровержимо доказателство не само за съществуването на този свят, но и че тя бе съществувала.

— Може би е по-добре да запаметим всичко в компютъра, защото ако заровим някъде капсулата, на същото място след двеста години може да се издига някоя висока сграда или пък да е отнесена от свлачище.

— Добре. — Либи взе едно тефтерче от плота и се зае да пише нещо.

— Какво правиш?

— Водя си записки. — Тя се вгледа в собствения си почерк и съжали, че не си бе взела очилата. — Ще трябва да напишем всичко от самото начало. Ще започнем от теб и кораба. Какво още да сложим… — зачуди се Либи, като потропваше с молива върху листа. — Някой вестник например или може би снимка? Дали да не отидем до града и да намерим автомат за снимки? Не. Най-добре да взема полароид. Така ще можем да снимаме къщата и отпред гората. А после можем да добавим и някои лични вещи. — Тя докосна тънката златна верижка на врата си. — Може би и някои основни домакински принадлежности.

— Не знам. Ти кажи. Ти си учената. — Той я хвана за китката и бавно, но настойчиво я притегли към себе си. — Този факт ми се струва доста по-вълнуващ.

— Глупаво е…

Ала когато Кал се приведе напред и започна да я целува по врата, вече изобщо не й се струваше остроумно. Земята под нея като че ли се разлюля.

— Кал…

— Моля? — Той тъкмо се беше насочил към малкото чувствително местенце зад ухото й.

— Исках да… — Тефтерчето се изплъзна от ръката й и се приземи на пода до краката им.

— Какво искаше? — Пръстите му сръчно и бързо развързаха колана й. — Тази нощ можеш да имаш всичко, което си пожелаеш.

— Теб. — Либи въздъхна, а халатът се свлече от раменете й. — Само теб.

— Това е най-лесното. — Той искаше да и даде всичко от себе си. Нежно я притисна към плота. Стотици еротични мисли се прокраднаха в съзнанието му. Сега щеше да се погрижи малката уютна кухничка да остави неизличими следи в спомените и на двама им. Розовите драскотини по кожата й го възпряха. — Какво е това? — Той учудено проследи и червенината върху гърдите й, а после докосна брадата си. — Одрал съм те.

— Какво? — Тя вече беше на сантиметри над земята и изобщо не й се искаше да се приземява отново.

— Не съм се бръснал с дни. — Ядосан на себе си, Кал се наведе и целуна зачервените места по тялото й. — Толкова си нежна.

— Нищо не съм усетила. — Либи се присегна към него, ала този път той едва я докосна и съвсем лекичко я целуна по косата.

— Трябва да направим само едно нещо.

— Знам. — Тя прокара ръце по мускулестия му гръб.

Кал се засмя и я притисна към себе си.

— Това прави нещата две.

Той я вдигна на ръце само защото това му се струваше чудесно.

— Не е задължително да ме носиш. — Но въпреки това се хвана за раменете му. — Мога и сама да стигна до леглото.

— Убеден съм, ала първо трябва да минем през банята.

— Банята ли?

— Ще се наложи да се справя някак си с онова ужасяващо съоръжение — отвърна Кал, докато се изкачваше по стълбите. — И ти ще ми помогнеш да не се заколя.

— Ужасяващо съоръжение? — Явно ставаше дума за самобръсначката. — Ти не знаеш ли как да си служиш с бръснача?

— Там, откъдето идвам, инструментите за изтезание са забранени със закон.