Нора Робъртс - Сега и във времето

— Защо? Би трябвало вече да си наясно с физиката ми.

— Не става въпрос за това.

— А за какво?

Либи се предаде и посочи към купчината дрехи.

— Сложи си нещо.

— Добре. Ще си сложа пуловер.

— Много смешно, Хорнблоуър.

— Значи си срамежлива… — В погледа му се яви онова пламъче и преди да бе направил крачка към нея, тя успя да грабне първите панталони, които й попаднаха, и му ги метна.

— Ако държиш да ти направя сандвич, ще се наложи да покриеш някои свои части.

Той се намъкна в панталоните, а изражението на лицето му остана непроменено. Ако сега ги обуеше, й даваше възможността малко по-късно пак да му ги събуе. Доволен от мисълта, която току-що го бе осенила, Кал я последва по стълбите.

— Ще напълниш ли чайника? — предложи му Либи, докато отваряше хладилника.

— С какво?

— С вода — въздъхна Либи. — С чиста вода. Сложи го на предната плоча върху печката и включи първото копче отдолу. — Тя извади вакуумираната шунка, кашкавала и доматения сос от хладилника. — Искаш ли горчица?

— Ъ-ъ. — В този момент той изучаваше печката. — Разбира се.

Хората в днешно време сигурно притежават неограничени запаси търпение, мислеше си Кал, докато наблюдаваше електрическия котлон, който постепенно се затопляше. И въпреки това си имаше своите предимства. Сготвените от Либи яйца доста се различаваха от полуфабрикатите, с които той отдавна вече бе свикнал. После идваха всички тези странни домашни приспособления. Въпреки че обожаваше къщата, в която беше израснал, и се чувстваше повече от комфортно в сервизните помещения на кораба си, откри, че му допада усещането на дървения под под босите му крака, както и аромата от изгорелите дърва в камината.

Тогава се замисли за Либи. Не беше убеден, че бе редно да я третира като предимство. Тя беше различна, уникална и представляваше всичко онова, което търсеше у една жена и не бе намерил досега. Лицето му се изкриви, миг преди горещината от котлона да изгори пръста му. С вик отскочи назад.

— Какво стана?

За момент се взря в нея. Косата й падаше на кичури върху лицето, а клепачите й бяха натежали от безсъние. Халатът, с който се бе наметнала, сякаш бе погълнал крехкото й тяло.

— Нищо — едва успя да отвърне Кал, обзет от ново желание, за което преди бе само мечтал. — Изгорих си пръста.

— Не си играй с печката — предупреди го Либи и се зае отново със сандвичите.

Всичко, което търсеше у една жена! Не бе възможно. Той не знаеше какво точно търсеше у една жена и беше далече от оформянето на ясна представа за това. Или поне така беше до този момент. Когато го осени породилото се подозрение, че решението е било взето свише още в мига, щом си отвори очите и я видя да дреме в онзи стол пред камината до него. Нелепо. Тогава дори не знаеше коя бе тя. Сега обаче вече я познаваше.

Не бе възможно да се бе влюбил в нея. Видя я как леко отметна косата от лицето си с един замах на ръката и стомахът му се сви на кълбо. Колкото и невероятна да му се стори мисълта за привличане, сега му се видя приемлива. Ала не бе възможно да е влюбен. Може би обичаше да бъде с нея, да се люби с нея, да се смее с нея. Вероятно дори я харесваше, намираше я за привлекателна и възбуждаща, но любов — това бе изключено.

Любовта, тук и в неговото време, означаваше, че двамата никога нямаше да имат определени неща заедно. Домът, семейството, годините.

Чайникът завря. Кал въздъхна. Отдаваше прекалено голямо значение на създалата се ситуация. За него Либи бе необикновена жена и щеше да си остане такава завинаги. Времето, което прекара с нея, щеше да бъде може би най-скъпоценното нещо в живота му. Ала сега бе особено важно да не забравя, не само заради себе си, но и заради нея, че неговият живот бе започнал около двеста години след като нея отдавна вече я е нямало на този свят.

— Какво става, всичко наред ли е?

Той я погледна и я видя изправена срещу него с две чинии в ръце, навела леко глава на една страна, както когато й предстоеше да разреши някой надвиснал проблем.

— Да. — Кал се усмихна и понечи да поеме чиниите. — Просто мислите ми отлетяха за миг нанякъде.

— Яж, Хорнблоуър. Ще се почувстваш по-добре — отвърна тя и го потупа по бузата.

И понеже отчаяно му се искаше наистина да беше толкова лесно, той я послуша и наведе глава над в чинията си, докато тя се зае да приготвя чая.

На Либи й се стори съвсем естествено да пият чай със сандвичи посред нощ, сами в уютната кухня, заслушани в далечната песен на бухала някъде от гората и на избледняващата лунна светлина. Неудобството, което изпита, когато стана гола, за да си облече халата, се беше изпарило.