Нора Робъртс - Сега и във времето

Коприна. Кожата й бе като топла, нежна коприна. Той знаеше, че никога няма да й се насити. Заровил лице в косите й, леко започна да се спуска на земята. Как можеше да й обясни, че никой не го бе карал да се чувства така преди? Как да й кажеше, че в този миг се бе почувствал повече у дома си, отколкото през всичките тези години в собствения си свят или в небето, което толкова обичаше? Как да приемеше, че бе открил жената на живота си на място и във време, където бе абсолютният странник?

Нямаше да мисли за това. Кал се обърна и я целуна по врата. Докогато беше възможно, щеше да живее от миг за миг.

— Господи, колко си хубава. — Той се подпря на лакът, за да може да я погледне в очите, за да може да се наслади на красотата й в бледата лунна светлина. Лицето й сега бе поруменяло, носеше ясните следи от любовта. Погледът й беше все още замъглен от отшумяващата страст. — Невероятно красива. Кожата ти е все още топла. — Започна да я целува така внимателно, сякаш бе някакво вълшебство, на което не можеше да устои и трябваше да се наслаждава бавно.

— Мисля, че никога вече няма да почувствам студ. — Сега усети само чисто желание. — Кейлъб… — Дъхът й спря. — Караш ме да се чувствам…

— Как? — Той облиза пресъхналите й устни. — Кажи ми. Как те карам да се чувстваш?

— Вълшебно. — Пръстите й се свиха в чаршафите. — Безпомощна. Силна. — Либи се улови за здравите му рамене, разлюляна от нов порив на страст. — Не знам.

— Желая те отново, Либи. — Кал притисна устни в нейните и страстно я зацелува. И двамата останаха без дъх. — И отново, и отново. И всеки път, когато го правя, ще бъде различно.

У него се зароди нова сила. Сила, които можеше да я изплаши, ако в същия момент и у нея не се надигаше нов порив. Очите й останаха отворени и вперени в неговите, докато не вдигна ръце и не се изправи, за да се слее отново с него.

Преплели тела един в друг, те лежаха по-късно през нощта и слушаха шепота на вятъра в клоните на дърветата отвън. Той беше прав, мислеше си ти. Всеки път бе различно. Възбуждащо различно, но си оставаше еднакво красиво. Либи можеше да изживее живота си докрай само в спомени от тази единствена нощ.

— Спиш ли?

Тя намести главата си по-удобно в извивката на рамото му и отвърна:

— Не.

— Щеше да ми стане приятно да те събудя отново. — Кал плъзна ръка по тялото й и обгърна с длан едната й гърда. — В интерес на истината съм убеден, че щеше да ми достави неимоверно удоволствие. — И изкусително намести крака си между бедрата й. — Либи?

— Да.

— Тук нещо липсва.

— Какво?

— Храна.

Тя тайничко се прозя в рамото му.

— Гладен си? Сега?

— Нали трябва да си наваксам силите.

Върху устните й се появи загадъчна усмивка.

— Справяш се доста добре. Поне засега.

— Доста добре? — Либи се засмя, а той я вдигна върху себе си. — Не съм свършил още. Ще позволиш ли да гледам, докато ми приготвяш сандвичите?

Тя зарисува с пръсти някакви фигури върху голите му гърди.

— Значи мъжкият шовинизъм също е оцелял през вековете.

— Аз нали ти направих закуска сутринта, не помниш ли?

Либи се сети за сребристото малко пликче.

— Горе-долу, да. — Дали наистина се бе случило едва тази сутрин? Възможно ли бе животът на човек да се промени така коренно само за няколко часа? Нейният със сигурност се бе променил. Зачуди се дали този факт трябваше да я плаши, ала единственото, което усещаше в този момент, бе благодарност. — Добре. — Тя се изправи, но Кал я улови и я придърпа обратно.

— Нека да дадем приоритет на по-важната работа — припомни й той и отново я изпрати в небесата.

Малко по-късно Либи се наметна с халата, докато се чудеше дали съзнанието й щеше да се справи с простата задача да пъхне малко шунка между две филии хляб. Той я бе пресушил, после изпълнил наново, беше я възбудил, а след това успокоил, беше го направил толкова много пъти, че сега крайниците й бяха изтръпнали, а мозъкът и изобщо не действаше.

Кал светна нощната лампа до леглото и се изправи невъзмутимо гол.

— Имаш ли нещо сладко да ми предложиш към сандвича?

— Ще видим. — Тя не искаше да го заглежда. Ала го направи. Въпреки че съзнаваше колко беше глупаво, Либи се изчерви и заби поглед в пръстите си, които се мъчеха да завържат колана на халата й. Едва когато усети, че той се отправя към вратата, посмя да го погледне отново.

— Нали не смяташ да слезеш долу така?

— Как „така“?

— Без… Трябва да си облечеш някакви дрехи.

Кал се подпря на касата на вратата и я погледна насмешливо. Като видя притеснението й, се засмя.