Нора Робъртс - Сега и във времето

Съвършенство. Изпълнена от задоволство, Либи се примъкна по-близо и положи глава точно върху сърцето на Кал, докато той нежно я галеше по косата.

Спокойна. Всяка отделна частица на тялото й бе докосната. И не само тялото, но и душата, и сърцето й. Чудеше се колко ли дълго двама души биха могли да останат в леглото без храна и вода. Отговорът бе завинаги. Засмя се на собствените си мисли. В този миг дори бе готова да си повярва.

— Майка ми и баща ми си имат котка. Едно дебело същество на име Мариголд. Той е толкова ленив, че не дава пет пари за нищо, което се случва около него — заразказва тя.

— Мъжки котарак, а с женско име, защо?

Все още с усмивка на уста, Либи прокара длан по ръката му.

— Нали се запозна с нашите, защо се учудваш?

— Всъщност, да, права си.

— Котаракът всеки следобед се изпъва на перваза на прозореца. В този миг го разбрах точно какво чувства, когато се излегне на слънцето. — Тя се протегна съвсем леко, защото и най-малкото движение като че ли изискваше огромно усилие. — Леглото ти е удобно, Хорнблоуър, харесва ми.

— Аз самият също много си го харесвам.

За известно време и двамата замълчаха.

— Тази музика. — Сега сякаш продължаваше да звучи в главата й — лека, нежна, романтична. — Не спирам да мисля, че всеки момент ще позная кой я изпълнява.

— Салвадор Саймиън.

— Да не е някой съвременен композитор?

— Зависи от гледната точка. Твори към края ма двадесет и първи век.

— Да, разбирам. — Възприятията й окончателно се объркаха. Понякога понятието вечност бе доста относителна величина. И като запази за себе си максимално дълго този последен миг, Либи се извърна и притисна устни към гърдите му. Сърцето му биеше отдолу — силно и равномерно. — Поезия, класическа музика и въздухопеди. Интересно съчетание.

— Така ли?

— Да, особено интересно. Също така знам и че си луд за сапунени сериали и телевизионни игри.

— На това му се вика проучване. — Кал се усмихна, защото усети как тя се изправя и сяда в леглото зад него. — Ще ми се да съм в крак с всички популярни форми на забавление за времето си. — Замисли се за миг. — Смяташ ли, че някъде се съхраняват архивни данни по тези въпроси? Наистина искам да знам дали Блейк и Ева успяват в начинанията си въпреки подлите интриги на Дориан. После не по-маловажно е обвинението на Джъстин в убийството на злия и жалък Карлтън Слейд. Ти кой мислиш, че го е направил? Аз съм за миловидната, но коравосърдечна Ванеса.

— Наистина си полудял… А вие нямате ли си сапунки?

— Имаме, ала никога не съм имал време да гледам такива филми. Стана ми ясно, че това могат да си го позволят само хората, които работят вкъщи.

— Хората, които работят вкъщи. — Либи повтори изречението, защото й хареса безличната му форма. — Не аз ти зададох всичките тези въпроси, нали. — Сега подпря брадичка на коленете си. — Когато се върнем вкъщи, ще трябва внимателно да опишем всичко, което се случи с теб.

Той я погали нежно по рамото.

— Абсолютно всичко ли?

— Всичко, подходящо за четене. Докато пишем и подреждаме нещата, които ще отнесеш в капсулата, ти можеш да попълниш знанията ми за бъдещето.

— Добре. — Кал стана от леглото. Може би наистина би било по-разумно, ако и двамата имаха работа през следващите няколко часа. Пресегна се да си вземе панталоните и забеляза полароида, който също се валяше на земята. — Това пък какво е?

— Фотоапарат. Самопроявяващ се. Снимката е готова за около десет секунди.

— Така ли? — С невероятна изненада той го заразглежда. Когато навършваше десет години, някой му подари подобен апарат, който имаше сходни функции. Неговият апарат обаче се побираше в шепата му. Освен това на него имаше часовник, показваше температурата в стаята и имаше вградено музикално устройство.

— Кал, лицето ти отново придоби онова недоумяващо изражение.

— Извинявай. Как го правиш? Кое копче натискаш?

— Това там… Не! — Но вече беше късно. Той успя да я улови и запечата на снимка. — Да знаеш, че хора са били убивани и за далеч по-незначителни деяния.

— Мислех, че искаш да имаш снимки — отвърна Кал логично, докато държеше в ръката си оформящата се снимка.

— Но аз съм гола.

— А, да — усмихна се той. — Снимката не е лоша. Въпреки че не е триизмерна, човек добива представа за формите ти, доста секси при това. — Тя сграбчи чаршафите, уви ги около себе си и тръгна след него, протегнала ръка. — Искаш да се видиш? — Кал продължаваше да държи снимката така, че Либи да не може да я достигне, ала все пак да може да я види. — Господи, обожавам, когато се изчервяваш.