Нора Робъртс - Сега и във времето

— Знаеш ли, че ако на тази кола й се направят някои модификации, ще направи страхотен фурор у нас. Не знам защо не ги правят повече. Ако й изработя прототип, рейтингът ми ще изхвърчи до небесата.

— Никъде няма да ми взимаш колата. Имам да изплащам още четиринадесет вноски.

— Само си го помислих. — Можеше да се забавлява да кара с часове. Времето обаче захладняваше и тя започна да трепери. Кал обърна колата към къщата.

— Имаш ли някаква представа къде се намираме?

— Разбира се. На около двадесет градуса североизточно от кораба. — Погали я по мократа коса. — Казах ти, че съм добър навигатор. Искаш ли, като се върнем, да си вземем топъл душ? После ще си запалим камината и ще пийнем по едно бренди. А след това… — Той удари рязко спирачките. Пред тях с почти маршово темпо вървяха трима туристи.

— По дяволите. Тук почти не се среща жив човек толкова рано в сезона и всички го знаят. — Един бърз поглед й беше достатъчен, за да прецени, че тези хора не бяха истински туристи. Не си бяха махнали етикетите от туристическите обувки и останалите принадлежности.

— Ако продължат в тази посока, до час-два ще се натъкнат на кораба.

Либи преглътна паническия ужас, който я бе обзел, и се усмихна на хората.

— Здравейте.

— Добър ден. — Мъжът, който бе с огромна физика, як и на около четиридесет години, се облегна на джипа. — Вие сте първите, които срещаме от сутринта.

— Туристите избягват да минават по този път.

— Точно затова ние решихме да минем оттук, нали, Сузи? — Той потупа по рамото красивата, ала изтощена до крайност жена до себе си. Нейният отговор се сведе до едва доловимо кимане. — Ранкин. Казвам се Джим Ранкин. — Мъжът хвана ръката на Кал и здравата я разтресе. — А това са съпругата ми Сузи и синовете ни Скот и Джо.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм Кал Хорнблоуър, а това е Либи Стоун.

— Значи, екскурзия на четири колела?!

Либи забеляза празния поглед на Кал и пое инициативата.

— Ние тъкмо се връщаме.

— Да, влаченето на раници е работа за нас — усмихна се широко Джим.

За по-малко от десет секунди човек можеше да прецени, че единственият от групата, ентусиазиран да изкачва планината пеша, бе Джим. Този факт можеше да се превърне в предимство за тях.

— Откъде идвате?

— Тръгнахме от Биг Виста. Там има малък, добре уреден къмпинг, но беше прекалено пренаселен. Исках да покажа на жена си и на децата що е истинска дива природа.

Либи прецени, че момчетата бяха на не повече от тринадесет и петнадесет години. И двамата изглеждаха така, сякаш бяха на края на силите си. Даде си сметка за разстоянието до Биг Виста и изобщо не се учуди защо момчетата изглеждаха по този начин.

— Доста път сте извървели.

— Ние сме яки. Нали, момчета?

И двете депа го изгледаха нещастно.

— Нали не смятате да продължите по билото нагоре? — запита Либи, ръкомахайки.

— В интерес на истината, точно това смятаме да направим. Въпреки че се опитахме да минем по същия път, преди да паднат снеговете, и не успяхме.

Сузи въздъхна и клекна да масажира мускула на прасеца си, който явно я болеше.

— Няма да можете да минете оттук. Забранено е. Целия регион е заграден за сечене и извозване на трупи, заради залесяването. Видяхте ли просеката?

— Да. — Джим си оправи крачкомера на талията. — Чудехме се какво ли е това нещо сред дърветата.

— Планирана сеч — поясни Либи, без да й мигне окото. — Затова къмпингуването и туризмът са забранени сега. Глобата е петстотин долара — допълни тя за по-убедително.

— Е, очевидно трябва да ви благодарим, че ни предупредихте.

— Татко, не можем ли да отседнем в хотел? — обади се едно от момчетата.

— Хотел с басейн — допълни другото. — И с видео стена.

— И с легло — измрънка жена му. — С истинско легло.

Джим се усмихна на Кал и Либи.

Семейството става раздразнително по това време на деня. Изчакайте само да видите онова слънце утре заранта. Ще видите, че усилията ще са си стрували.

— От другата страна има една по-лесна пътека. — Либи се изправи на мястото си в джипа, за да им посочи пътеката. — Виждате ли я?

— Да. — Джим не одобряваше идеята да сменя маршрута си, ала петстотиндоларовата глоба си изигра ролята.

Либи се зарадва, че успя да ги отклони без особени трудности.

— След три-четири мили има сечище, което може да послужи за хубав къмпинг. Гледката е невероятна. До залез-слънце би трябвало да стигнете.

— Бихме могли да ви откараме — намеси се Кал, който бе забелязал изтощеното лице на по-малкото момче. В мига, в който предложението бе направено, умората се превърна в усмивка.