Нора Робъртс - Сега и във времето

— Звучи страхотно — усмихна се Кал. Част от него желаеше да остане, само да седне и да ги слуша. Семейство Ранкин му се струваха почти толкова забавни, колкото която и да било сапунена серия по телевизията. — Ала за съжаление трябва да се връщаме.

Либи подаде ръка на Сузи и прибави едно дружелюбно потупване по рамото.

— Ако се придържате към пътеките все вдясно, скоро ще се върнете в Биг Виста. Маршрутът е доста дълъг, но за сметка на това приятен. — А също така със сигурност щеше да ги отведе в точно обратната на космическия кораб посока.

— Не знаете колко сме ви задължени. — Джим бръкна в задния джоб на панталоните си и извади една визитна картичка. Жестът му накара Либи да се усмихне ехидно. — Хорнблоуър, звъннете ми, щом се върнете във Филаделфия Работя в търговския отдел на „Бисън мотърс“ Ще ви уредя заедно с милата госпожа с нещо ново, може и втора употреба.

— Ще го имам предвид.

Качиха се в лендроувъра, помахаха за сбогом и оставиха семейство Ранкин зад гърба си.

— Ново или втора употреба, какво имаше предвид? — попита Кал.

Доста време Кал мисли за семейство Ранкин. Дори попита Либи дали така изглежда едно средностатистическо американско семейство. Тя му отговори с известна почуда, че вероятно да.

Може би те го заинтригуваха, защото за краткия си контакт с тях той успя да направи някои сравнения със собствените си близки. Баща му, когото никой не би сбъркал с огромния лъчезарен Джим Ранкин, също обожаваше природата, девствените кътчета и семейните походи. Също както и двете им момчета, Кал и Джейкъб прекарваха доста време в мрънкане, хленчене и мръщене. И когато нещата излезеха извън контрол и чашата прелееше, майка им набързо въдворяваше ред.

Семейството очевидно се бе запазило като обществена единица през вековете. Тази мисъл беше утешителна.

Когато се върнаха в къщата, запалиха камината и си сипаха бренди. След което, тъй като Либи беше по организацията, се качиха горе и довършиха доклада на компютъра.

Щяха да са им нужни три копия. Първото щеше да отиде в капсулата, второто — в кораба, а третото щеше да остане за Либи.

Той беше възхитен от добрия й стил на писане, след като прочете целия труд. Нямаше съмнение, че учените от неговото време щяха високо да оценят доклада й, защото беше сбит, съдържателен и много завладяващ. Останалото бяха технически данни, които Кал съзнаваше, че тя не разбира изобщо, и въпреки това бяха прецизно подредени.

Прекараха часове наред в написването му. Редактираха, преписваха, за дълго се отклоняваха, когато Либи му задаваше въпроси за социалния, политическия и културния климат, характерни за неговото време. Тя го накара да се замисля върху факти, които той бе приел за даденост, както и върху такива, на които никога не бе обръщал внимание.

Да, бедността все още съществуваше, но различни социални програми предоставяха на най-бедните подслон и храна. Все още в различни краища на света имаше конфликти, ала като цяло традиционната война бе изчезнала преди повече от сто и двадесет години. Политиците продължаваха да политиканстват, а бебетата обожаваха да бъдат гушкани. Хората се оплакваха от претоварения космически трафик. Доколкото Кал можеше да си спомни, до неговото време вече бе имало четири или пет жени президенти на Съединените щати.

Колкото повече разказваше той, толкова повече въпроси му задаваше Либи. Бяха толкова изтощени, че заспаха с дрехите в леглото, докато Кал отговаряше на един от поредните й въпроси.

Капсулата беше готова на следващата сутрин. Представляваше херметически уплътнена стоманена кутия. Напълниха я с всякакви подходящи дреболии, които Либи бе купила от града. Едно от копията на доклада увиха в пластмасово фолио, преди да го пъхнат в кутията. Сложиха и малка тъкана покривка, ръчно изработена от Керълайн, а също така и една глинена топка, която бащата на Либи бе направил, когато тя бе малко момиченце. Прибавиха и днешния вестник, един брой на известно списание и по настояване на Кал една дървена лъжица, която намериха в кухненския килер. Либи сложи и едната от двете снимки, които направи на космическия кораб с полароида.

— Ще ни трябват още неща — измърмори тя.

— Искам да пъхнем и това — отвърна той и й подаде туба паста за зъби. — Ще ми разрешиш ли да взема и нещо от твоето бельо?

— За пастата за зъби съм съгласна, за бельото — категорично не!

— Всичко е в името на науката — припомни й Кал.