Нора Робъртс - Сега и във времето

— В никакъв случай. Трябва ни някакъв инструмент. Винаги ужасно се радваме, когато при разкопки открием някакво сечиво. — Прерови едно чекмедже и откри отвертка, чук и гаечен ключ. — Избери си нещо.

Той се спря на гаечния ключ.

— Какво ще кажеш за някоя книга?

— Супер. — Либи се стрелна в стаята и запреглежда рафтовете. — Трябва да е научна фантастика или нещо от този род. Ах, да… Стивън Кинг.

— Чел съм книги от Стивън Кинг. Страхотно.

— А ужаси за пътуване във времето? — Тя донесе няколко книги в кухнята и ги сложи в кутията. — Ако вземат проби от страниците, лесно могат да определят кога са отпечатани. Това ще подкрепи теорията ти. Хайде, ела навън да си направим малко снимки.

И тъй като Кал се добра пръв до апарата, си извоюва правото да направи пръв снимки. Снима къщата, Либи на фона на къщата, Либи до лендроувъра, Либи как му се усмихва и как му вика нещо.

— Имаш ли представа колко пози сме изхабили вече? — Тя въздъхна тежко и отвори второ пакетче. — Да знаеш, че една такава моментна снимка струва по долар. Антропологията е интересна наука, но заплащането е мизерно.

— Извинявай. — Той застана пред къщата, а тя му махна с ръка да спре. — Така и не те попитах. Какъв е кредитът ти на доверие?

— Нямам представа. — Либи го снима с ръце в джобовете на взетите на заем от баща й панталони. — Сега не правим нещата по този начин. Поне все още не. Мисля, че кредит на доверие в наши дни означава нещо съвсем различно. В днешно време има значение какъв си, с какво се занимаваш и колко печелиш. Какво ти е средното годишно възнаграждение и неща от този род. — Показа се достойна дъщеря на родителите си. — Кал, защо не свалиш въздухопеда от колата и не застанеш пак там, да те снимам с него. Нещо като сравнение на минало и настояще.

— Либи, няма как да ти платя в твоята валута за всичко, което правиш за мен.

— Не се занасяй. Одеве се пошегувах.

— Ти направи много повече за мен и аз никога няма да съм в състояние да ти се отблагодаря.

— Няма нищо за отблагодаряване. — Тя свали апарата и внимателно подбра думите си. — Не мисли за това като за задължение. Умолявам те. И не гледай на мен също по този начин. Още не съм в настроение за сериозни разговори.

— Знаеш, че не ни остава много време.

— Да, знам. — Либи не разбра всичко онова, което той й издиктува предната вечер, ала знаеше, че преди изгрев слънце вече щеше да си е заминал. — Нека не разваляме малкото ни останало време заедно. — Тя се извърна настрани, за да си даде възможност да се съвземе. — Жалко, че този модел полароид няма вградена самоснимачка, иначе щяхме да си направим няколко снимки за спомен заедно двамата.

— Задръж за малко. — Кал заобиколи покрай стената на къщата и изчезна отзад в двора. След малко се върна с градинарска мотика в ръка. — Сядай на стълбите — заръча й той, а през това време завърза апарата за седалката на въздухопеда. Нагласи го така, че да улови Либи в обектива. — Готово. — Доволен от себе си, се забърза и седна до нея. Прегърна я през рамената и… — Усмихни се.

Тя вече се смееше.

Кал използва дръжката на мотиката, за да натисне копчето за снимане. Снимката се плъзна отдолу.

— Браво. Хорнблоуър, невероятно изобретателно.

— Не мърдай.

Той взе първата снимка в ръка, върна се до нея и натисна отново копчето.

— Едната е за теб, а другата за капсулата. — Кал остави и двете снимки настрана. — А сега и една за мен. — Извърна лицето й към себе си и нежно я целуна.

— Забрави да направиш снимка — измърмори след секунди Либи.

— А, да. — Устните му отново се озоваха върху нейните, докато с дръжката на мотиката потърси копчето.

Тя взе в ръце първата снимка и се вгледа в образите. И двамата изглеждаха щастливи, помисли си. Обикновени, щастливи хора. За нея този факт бе от огромно значение сега и от още по-голямо щеше да бъде после. Продължаваше да държи снимката и като се изправи.

— По-добре да отидем да заровим капсулата.

Завързаха капсулата за багажника на въздухопеда, така че Либи се озова притисната между нея и гърба на Кал. Когато пристигнаха при потока, той слезе от седлото и се засмя на лопатата, която тя му подаде.

— Това е доста примитивно сечиво. Сигурна ли си, че не съществува по-лесен начин?

— В този век, за съжаление не, Хорнблоуър. — Либи посочи твърдата почва. — Хайде, започвай да копаеш.

— Мога да ти отстъпя първите няколко копки.

— Не, благодаря. — Тя седна на земята отстрани и скръсти крака. — Не бих те лишила от удоволствието.