Нора Робъртс - Сега и във времето

— Аз съм много добър пилот. Имай ми доверие. — Той целуна пръстите й. — И да знаеш, че ще ми е много по-лесно да се концентрирам, ако не се тревожа и за теб.

— Трудно е да се спори със здравия разум — съумя да се усмихне тя. — Нали ми каза, че имаш да довършваш още нещо по кораба. Е, аз ще се връщам в къщата.

— Няма да се бавя.

— Недей да бързаш. Свърши си работата. — Тя самата се нуждаеше от собствено време. — Ще направя прощална вечеря. — И потегли с бавна крачка, като му подвижна през рамо: — И, Хорнблоуър, набери ми малко цветя, моля те…

Набра й огромен букет. Не беше лесно да го държи, докато караше въздухопеда. Пътеката под него сякаш бе залята с множество бели, розови и светлосиви цветчета. Миришеха му на нея — свежо и еротично.

През часовете, които прекара в работа на кораба, една мисъл не му излизаше от главата. Либи искаше да замине с него. Да напусне лома си. И не само дома си. Беше готова да изостави живота си.

Вероятно желанието й бе продиктувано от импулс, нещо моментно.

Причините нямаха значение. Кал имаше нужда да се захване за тази единствена мисъл. Тя беше готова да тръгне с него.

Като приближи, видя съвсем слаба мъждукаща светлина от кухненското прозорче. Това го накара да се усмихне, докато паркира въздухопеда и вдигна от земята няколкото паднали от букета цветя. Може би в крайна сметка беше решила да си почине или го чакаше пред камината в хола.

Хареса му мисълта да я намери свита на кушетката, завита с някое от произведенията на майка си. Или пък четяща, с очила на носа, зачервен поглед и сънлив вид.

Разнежен от собствените си мисли, той отвори вратата и завари дори още по-умилителна гледка.

Либи го чакаше. Беше запалила свещи. И продължаваше да ги пали. Стотици. Всичките бяха бели. Масата беше сложена с прибори за двама и с бутилка шампанско, охлаждаща се в кофичка отстрани. В стаята миришеше на восък, на подправки от ястието, което беше приготвила, и естествено на нея самата.

Тя се обърна да му се усмихне за добре дошъл, а той усети, че губи дъха си.

Косата й бе вдигната така, че виждаше прекрасната тънка извивка на врата й. Беше облечена в рокля с цвят на лунна светлина, проблясващ на моменти под движението на тялото. Раменете й бяха оголени, а платът нежно се спускаше по ханша и бедрата.

— Не си забравил… — Либи тръгна към него с разтворени обятия да поеме цветята. Кал не помръдна. — Нали са за мен?

— Кое? Да. — Като изпаднал в транс, той машинално й ги подаде.

— Набрал си повече от необходимото. — Беше подготвила ваза. — Вечерята е почти готова. Надявам се да ти хареса.

— Смайваш ме, Либърти.

Тя се обърна, настръхнала от погледа, който прочете в очите му.

— Такава ми беше и целта. Поне веднъж. — Когато Кал не помръдна от мястото си, а продължи да я съзерцава, срамежливостта й взе превес и тя започна да кърши пръсти. — Купих шампанското и роклята вчера от града. Мислех, че ще е хубаво да направим нещо специално тази вечер.

— Страх ме е, че ако се помръдна, ти ще се изпариш.

Сърцето й се загнезди в усмивката, докато нежно обви ръце около врата му.

— Добре, но само веднъж.

— Няма. — Подаде му ръка, а когато той я прие, го стисна здраво. — Ще си остана, където съм. Би ли отворил бутилката?

Вечеряха. Не усещаха нищо от яденето. Шампанското беше излишно. Те вече бяха пияни един от друг. Свещите догаряха.

Някои качиха със себе си в спалнята, така че светлината в помещението да остане приглушена и мека, за да виждат телата си, докато правят любов.

Между тях имаше сладост, бавна и предизвикателна наслада. Те усетиха неудържима нужда един от друг, засилваща се с всяка секунда. Имаше сила и топлота, настойчивост и щедрост.

Часовете се претопяваха един в друг, ала те оставаха слети в едно. Всеки трепет, всяка въздишка, всеки удар на сърцето щяха да останат запомнени. Свещите изгаснаха, но те оставаха преплетени един в друг.

След това, въпреки че думите оставаха неизказани, осъзнаха че това бе последният път. Ръцете му сякаш бяха необикновено изкусителни, устните й неустоимо предизвикателни.

Когато всичко свърши, споменът от красотата на изживяното я остави без дъх. За да се предпази, Либи се сгуши в него и започна да се моли сънят да я победи. Не можеше да понесе заминаването му.

Кал лежеше в леглото буден и наблюдаваше как първите признаци на утрото се промъкват в стаята. Благодарен беше, че тя успя да заспи. Нямаше да има сили да се сбогува с нея. Когато се изправи, почувства внезапна остра болка, която едва не го повали. Бързо, стараейки се да запази мисълта си бистра, навлече работния гащеризон, който пак тя му беше приготвила.