Нора Робъртс - Отрова

Беше толкова смаяна, че не успя да го спре, нито да изрази какъвто и да е протест. И когато устните му намериха нейните, твърди и гневни, тя не можа на стори нищо друго, Освен да отговори.

Това беше устата на мъж. Гореща и твърда. И ръцете на мъж, силни и искащи.

Каква забравена тръпка! Да притиска тялото си към неговото, да чувства топлината му, тези твърди мускули, тези силни гърди! Господи, та това си беше истинска сексуална заплаха!

Кръвта нахлу в главата й. Заля я мощен прилив на желание, в който Пилар се потопи, без да се замисли. И тогава тялото, сърцето й мисълта й, прегладнели за ласки, се хвърлиха и потънаха във вълната от удоволствие, което я обзе.

С тих и протяжен стон тя обви ръце около врата му. Двамата се подпряха на работната й маса, върху която саксиите издрънчаха. Събудиха се нерви, желания и копнежи, които бе потискала и погребвала дълги години. Сякаш изведнъж всичко оживя, заплашвайки да подкоси краката й, докато устните й полудяха под неговите.

— Какво? — прошепна, останала без дъх, Пилар, успя само да издиша въздуха от гърдите си, докато той я вдигна от земята и положи върху пейката. — Какво правиш?

— Ще мислим за това после.

Копнееше да я докосва, да усеща кожата и плътта й под пръстите си. Вече беше издърпал пуловера й и се чувстваше изпълнен с енергия и желание като ученик на задната седалка на бащиния шевролет.

Дъждът биеше по стъкления покрив на оранжерията, а въздухът беше изпълнен с топлина и влага, с нежния аромат на цветя, примесен с мириса на пръст и тор. И с нейния аромат. Тя цялата трепереше под него. По тялото й преминаваха бързи тръпки, като вълни. От устните й се изтръгваха неясни, но вдъхновяващи го да продължи звуци.

Искаше да я събори на земята, да я погълне цялата и чак след това да мисли за последствията. Не можеше да си спомни кога за последен път беше изпитвал подобно неистово желание да притежава някого.

— Пилар. Позволи ми… — Дейвид се опита да се справи с копчето на панталоните й.

Ако не бе произнесъл името й, тя сигурно нямаше да се опомни. Беше забравила всичко. Просто щеше да се подчини на желанията, които изпълваха и нейното тяло. Но звукът на гласа му я върна в действителността. И предизвика първата вълна от паника.

— Почакай! Това е… Не, ние не можем да го направим!

Тя го отблъсна, макар че всъщност главата й се отпусна назад и тя предостави шията си на нетърпеливите му устни.

— Дейвид! Недей! Почакай! Спри!

— Пилар? — Беше се задъхал, но все пак се опита да възвърне самоконтрола си. — Искам те.

Колко години бяха минали откакто за последен път бе чула тези думи? Колко години бяха минали откакто бе видяла тази светлина в очите на мъж? Толкова много, помисли си тъжно Пилар, че не можеше да бъде сигурна в себе си, нито да действа с увереност.

— Дейвид. Аз… Не съм готова.

Той задържа ръцете си върху кръста й под пуловера, където кожата беше топла и леко пулсираше.

— Не очаквах… — О, Боже, той имаше толкова силни ръце, помисли си тя. Силни и с твърди длани. Толкова различни от ръцете на… — Моля те, би ли се отдръпнал малко?

Дейвид обаче не помръдна.

— Искам те от първия миг, в който те видях. От минутата, в която отвори вратата пред мен.

В гърдите й се разля удоволствие, примеси се със страха и изненадата.

— Аз…

— Моля те — прекъсна я рязко той. — Не ми казвай, че си поласкана.

— Разбира се, че съм. Ти си толкова хубав и… — Не можеше да мисли логично, когато я докосваше. — Моля те, ще ме пуснеш ли?

— Добре. — Направи го с усилие, с неохота. — Искам да знаеш, че това, което стана току-що, не става нито всеки път, нито с всяка жена.

— Мисля, че и двамата се изненадахме взаимно — започна оправдателно Пилар и се измъкна изпод тялото му.

— Моля те, Пилар, не сме деца.

— Така е. — Обикновеното естествено движение да оправи пуловера си така я развълнува, защото си спомни как ръцете му бяха под него. Върху тялото й. — Но това е едната страна на въпроса. Аз съм на четиридесет и осем години, Дейвид, а ти си… е, ти не си.

Не беше си и помислил, че нещо в тази ситуация би го разсмяло повече от това нейно изявление. Но в момента стана точно това.

— Не можеш да използваш някакви си години като извинение!

— Аз не се извинявам. Това просто е факт. А другият факт е, че ние се познаваме от много скоро.

— От осем седмици и два дни. Което за мен беше безкрайно дълъг срок, защото през цялото време си представях как те прегръщам. — Прокара пръсти през косата й, а тя вдигна очи към него. — Нямах намерение да скачам върху теб в оранжерията, нито да ти късам дрехите сред саксиите и петуниите. Но това просто се случи. Дойде ми изневиделица. Искаш нещо по-обикновено ли? Тогава ще те взема в седем часа за вечеря.