Нора Робъртс - Отрова

— Софи трябва да се справи по свой собствен начин. Знаеш това. Както и ти ще се справиш по своя начин.

— Не знам какъв е моят начин. Трябва да вървя. Трябва да намеря правилните думи.

Тъй като не искаше да я оставя сама, Дейвид тръгна с нея към къщата.

— Пилар, мислиш ли, че Софи не знае какво означава за теб?

— Знае. Така както знае какво не означаваше за баща си. Много е трудно за едно дете да живее с това знание.

— И аз го знам. Но и моите деца така живеят.

Пилар спря на страничната тераса и се обърна към него.

— Страхувал ли си се някога, че само ти не си им достатъчен?

— Всеки ден.

Тя се усмихна леко.

— Ужасно грозно ще прозвучи, но да чуя това от теб беше за мен облекчение. — Тя отвори вратата и видя Софи да седи на дивана, с бяло като платно лице. До нея стоеше прав Линк Мур и държеше ръката й.

— Какво има? — Пилар притича през стаята и застана до дъщеря си. — О, мило дете, какво става?

— Закъсняхме, мамо. Линк се опита. Дори успя да получи временна заповед, но беше много късно. Тя вече го беше кремирала. Беше уредила нещата, още преди да получи тялото му.

— Съжалявам. — Все още държейки ръката на Софи, Линк се обърна към Пилар. — Беше го откарала от моргата направо в крематориума. Когато пристигнахме, церемонията вече бе започнала. Не успяхме да се намесим.

— Той си отиде, мамо. Край.

През дългата зима лозите спят. Поляните и хълмовете са се сгушили, декар подир декар, лозята пият от дъжда и влагата, заякват под снега, омекват и се събуждат от бързата и нежна ласка на топлината.

За един фермер, за една реколта годината всъщност представлява един постоянен кръговрат. Нещата непрекъснато се повтарят, отново и отново, с вариациите, пролените и изненадите, с радостта и трагедиите, които се просмукват във всичко.

Животът е непрекъсната спирала, която се върти и се повтаря, цикъл след цикъл.

През януари валяха проливни дъждове, които забавиха работата по зарязването и объркаха надеждите за добра реколта. Полята и лозята бяха просмукани от влага.

Всички очакваха с нетърпение идването на февруари. За някои очакването бе особено мъчително.

Кабинетът на Тереза беше на третия етаж на Вила Джиамбели. Тя предпочиташе третия, защото бе най-далеч от домашния кошер. И освен това обичаше да гледа отвисоко всичко онова, което се простираше пред погледа и й принадлежеше.

Всеки ден Тереза изкачваше стълбите, което бе една добра тренировка за тялото й, и работеше около три часа. Никога по-малко и без каквито и да е извинения. Стаята беше удобна. Тереза смяташе, че удобството създава и подпомага продуктивността. Също така вярваше, че върши онова, което трябва, за което бе длъжна.

Бюрото беше на баща й. Старо, от тъмен дъб и с дълбоки чекмеджета. Това беше традиция. Върху него имаше два телефона и високоскоростен мощен компютър. Това беше прогрес.

Под бюрото спеше старата Сали. Това беше домът.

Тереза вярваше и в трите. Абсолютно и безрезервно.

Точно поради тази причина сега в кабинета й присъстваха съпругът й внукът му, дъщеря й и внучката й, Дейвид Кътър и Паоло Борели.

Старите и младите, помисли си Тереза.

Тя изчака, докато бъде сервирано кафето, заслушана как дъждът удря по покрива и прозорците с нежните си меки пръстчета.

— Благодаря ти, Мария. — Това беше сигнал за край на гостоприемството и начало на работа. Тереза скръсти ръце, докато икономката излезе и затвори вратата зад себе си.

— Съжалявам, — започна, — че не можахме да се съберем всички по-рано. Загубата на бащата на Софи и обстоятелствата около неговата смърт отложиха в известен смисъл някои от належащите неща в работата ни. А и болестта на Илай попречи да направим срещата по-рано.

Тя погледна загрижено съпруга си. Все още й изглеждаше доста крехък. Простудата бързо можеше да се превърне в треска или пневмония, от което се страхуваше.

— Добре съм — рече той в отговор, повече за да увери нея, отколкото останалите. — Малко ми треперят краката, но мога да се справя. Човек няма много възможности за избор, освен да се изправи на крака, когато толкова много медицински сестри се грижат за него.

Тереза се усмихна, защото знаеше, че Илай иска точно това от нея, но почувства леко стягане в гърдите.

— Докато Илай се възстановяваше, аз го държах в течение за ставащото в бизнеса. Софи, имам твоя доклад, както и предложенията ти за кампанията за стогодишнината. Ние така или иначе ще го обсъждаме индивидуално, но искам да запознаеш и останалите в най-общи линии.