Нора Робъртс - Отрова

— Да не би Илай да те е помолил да се грижиш за мен? — обърна се към Тайлър.

— Не.

— Тогава баба ми?

— Не.

— Тогава кой?

— Ще се опитам да ти обясня, Софи. Аз мога да приемам нареждания за работата, която трябва да свърша. Но не приемам нареждания в личния си живот. Това е лично. Ясно ли ти е?

— Не. — Тя погледна към планините, на чийто фон се открояваше неговият също толкова привлекателен профил. — Ти никога не си харесвал баща ми, пък и не си луд по мен.

— Вярно е, не харесвах баща ти. — Каза го просто, с известна нотка на извинение и без задоволство. — По отношение на теб все още не съм наясно. Но харесвам майка ти и никак не харесвам Рене, нито факта, че тя се опитва да насочи ченгетата към Пилар или към теб.

— Тогава сигурно ще се изненадаш, че втората ми спирка днес е при Рене. Трябва да говоря с нея за погребението.

— О Боже, направо ще падна от смях! Ще има ли скубане на коси и блъскане на глави в стената?

— Ама вие мъжете наистина нищо не разбирате от тези неща! Ама че досада.

— Какво да се прави. Такива сме си. — Той въздъхна, тежко и замислено, и това я накара да се разсмее за пръв път от толкова дни насам, искрено и истински.

Софи никога досега не бе попадала в истински полицейски участък. Представата й за него беше изградена от телевизията и киното, така че очакваше дълги, тъмни коридори, покрити с изтъркан линолеум, безлични, шумни и тесни офиси, подозрителни типове и подхвърлени думички, миризма на долнокачествено кафе, предлагано в пластмасови чаши.

Тайничко се надяваше да се срещне поне с опитни хора.

Вместо това откри светли офиси с чисти подове, покрити с плочки, и широки помещения, които миришеха приятно и чисто на лизол. Не би казала, че прилича на болница или на погребално бюро, но когато тръгна към канцеларията на инспекторите заедно с Тай, можеше да чуе екота на токчетата си по плочките на пода.

Отделът на детективите бе обзаведен с бюра, удобни и широки, а не издраскани и овехтели, както тя си бе представяла. Наистина миришеше на кафе, но миризмата беше свежа и приятна. Видя и оръжие. То бе прехвърлено през облегалките на столовете или висеше под мишниците на някои от служителите. Беше доста странно да попадне в тази ярко осветена стая, където основният звук, който се чуваше, бе тракането по клавишите на компютрите.

Тя се огледа и веднага забеляза Клермонт. Той вдигна поглед към вратата и когато я видя, стана и тръгна към нея.

— Госпожице Джиамбели?

— Трябва да говоря с вас за баща ми. Във връзка с вашето разследване и мерките, които сте взели.

— Когато говорих с вас по телефона…

— Знам какво ми казахте по телефона, инспекторе. Всъщност нищо. Мисля, че имам право да получа повече информация и най-важното, да узная кога тялото му ще ни бъде предадено. Искам да ви предупредя и, че за тази цел ще използвам всички връзки, които имам. А повярвайте ми, моето семейство има много връзки.

— Очаквах го. Защо не отидем да поговорим в офиса на лейтенанта? — Той посочи с ръка и изруга, защото в същия момент една странична врата се отвори и оттам излезе партньорката му Магуайър заедно с Рене.

Тя беше цялата в черно и изглеждаше прекрасно. Бледо лице, косата й с цвят на шампанско, блестяща и събрана на врата. Беше идеалната представа за млада и безутешна вдовица. Софи предположи колко обстойно е изследвала външния си вид преди да излезе и как все пак не е устояла на изкушението да освежи черното с една деликатна диамантена брошка, която й се стори позната. Тя се втренчи в брошката за миг, сетне насочи вниманието си към Рене.

— Какво прави тази тук? — развика се Рене. — Казах ви, че ме заплашваше. Непрекъснато ми се обаждаше по телефона, заплашваше ме. — Стисна в ръката си носната кърпичка. — Искам да я арестувате. Всички тях! Те убиха моя беден Тони.

— Достатъчно дълго ли репетира това пред огледалото, Рене? — попита ледено Софи. — Мисля, че трябва още да поработиш. Винаги си била лоша актриса.

— Искам полицейска защита! Те убиха Тони заради мен. Те са италианци. Имат връзки с мафията.

Софи започна да се смее неудържимо, в началото леко, сетне все по-силно и по-високо. Не можеше да спре. Отдръпна се назад и седна на една ниска пейка, докато най-накрая, с големи усилия, успя да потисне пристъпа на смях.

— Ето, това е! Точно така! Страхотно попадение! Наистина има гнездо на организираната престъпност в къщата на баба ми. Трябваше само една бивша манекенка, една златотърсачка и свалячка на мъже да се появи, за да го открие. — Не си даваше сметка, че смехът й се е превърнал в хлипане и сълзите се стичат по бузите й. — Искам да погреба баща си, Рене. Остави ме да го направя. Остави ме да го изпратя в последния му път и после никога повече няма нито да те безпокоя за нищо.