Нора Робъртс - Отрова

Рене пъхна кърпичката в чантата си. Прекоси стаята, притихнала в очакване. И изчака, докато Софи отново се изправи.

— Той ми принадлежи. И ти няма да получиш нищо.

— Рене! Моля те! — Софи протегна ръка и преглътна с мъка, когато ръката й беше отхвърлена със злоба настрани.

— Госпожо Авано! — Гласът на Клермонт беше сериозен и укорителен. Той я хвана предупредително за рамото.

— Не желая тя да ме докосва. Ако ти или някой от вашето велико семейство ми се обади още веднъж, ще си имате работа с адвокатите ми. — Рене вирна брадичка и излезе от стаята.

— Каква злоба! — прошепна Софи. — Господи, всичко това е от злоба.

Госпожице Джиамбели! — Магуайър хвана ръката й. — Защо не седнете, ще ви донеса кафе.

— Не искам никакво кафе. Кажете ми има ли някакво развитие във вашето разследване?

— Нищо ново. Съжалявам.

— Кога ще освободите тялото на баща ми?

— Останките на баща ви бяха освободени тази сутрин и предадени на другите наследници.

— Моля? А, разбирам. Значи само съм си губила времето, както и вашето. Извинете. — Тя тръгна и пътьом извади мобилния телефон от чантата си. Първо се опита да се свърже с Хелън Мур, но й казаха, че съдията е в заседание и не може да се обади.

— Мислиш ли, че би могла да спреш Рене?

— Не знам. Трябва да опитам. — Софи позвъни и в офиса на Джеймс Мур, откъдето й отговориха, че е на среща. Като последен опит тя помоли да я свържат с Линкълн.

— Линк? Обажда се Софи. Нуждая се от помощ.

Пилар седеше на каменната пейка в градината. Беше студено, но ей Богу, тя се нуждаеше от въздух. Чувстваше се хваната в капан. Сред стените и затворените прозорци, заобиколена и пазена от хората, които я обичаха най-много.

Грижеха, се за нея като за болен, който трябва да преодолее кризисния момент.

Всички мислеха, че тя тъгува. И тя ги остави да си мислят така. Какъв по-голям грях от този, помисли си Пилар. Да позволи на другите да вярват, че е потопена в скръб и отчаяние.

А тя всъщност не чувстваше нищо. Не можеше да чувства.

И това, за неин ужас, й носеше облекчение. Наистина в началото беше шокирана и се натъжи, но всичко това премина много бързо. Липсата на каквито и да е чувства до такава степен я караше да се срамува, че Пилар избягваше семейството си колкото е възможно повече. Дотолкова, че прекара почти цялата Коледа в стаи те си, неспособна да се срещне дори с дъщеря си от страх, че това дете щеше да почувства фалша у майка си.

Как можеше една жена да престане да обича толкова бързо, да стане абсолютно безразлична за толкова кратко време? Нима липсата на страст и състрадание са съществували у нея отдавна? И може би тази липса е отблъснала Тони от нея? Или поведението му, докато бяха женени, беше убило цялата й любов към него?

Вече нищо нямаше значение. Той беше мъртъв, а тя усещаше безкрайна празнота.

Пилар стана и се упъти към къщата, но спря, защото видя Дейвид Кътър да върви към нея по алеята.

— Не исках да ти преча.

— Няма нищо.

— Опитвах се да стоя далеч от теб.

— Не беше необходимо.

— Мисля, че беше. Изглеждаш уморена, Пилар. — И самотна, помисли си тъжно той.

— Предполагам, че всички сме. Знам, че имаш много работа и задължения през последните дни. Надявам се, знаеш колко сме ти благодарни. — Тя отстъпи инстинктивно при приближаването му към нея, но успя да спре навреме. — Как прекарахте Коледа?

— Бях зает. Мога да кажа, че ще се радвам януари да се претърколи по-бързо и децата да тръгнат на училище. Има ли нещо, което мога да направя за теб?

— Не, наистина няма. — Пилар възнамеряваше да се извини и да се скрие в стаите си. Отново. Но имаше нещо в израза на лицето му. Нещо, което я накара да говори. Просто думите сами избликнаха от сърцето й и се озоваха на езика. — Толкова съм безполезна тук, Дейвид. Не мога да помогна на Софи. Знам, че тя се опитва да превъзмогне всичко чрез работа и губи много време, опитвайки се да ме обучи. А аз само бъркам.

— Това е най-глупавото нещо, което можеш да кажеш.

— Наистина е така. Никога не съм работила. А краткото време, когато го правех, беше преди двадесет и пет години. Всичко се е променило. Не мога да се справя с компютъра, не знам дори за какво става дума. Вместо да ми се накара едно хубаво както заслужавам, тя ме гали по главата, защото не иска да ме разстройва. А всъщност разстроената е тя и аз не мога да й помогна. — Пилар притисна ръце към лицето си. — И затова я избягвам. Много съм добра в избягването. Сега съм тук, защото не мога да я погледна в очите. Тя е болна от смъртта на Тони, опитва се да спре Рене, която настоява за тялото му. Дори не може да скърби, не си го позволява. Това няма край и няма да има, докато полицията… Но Софи се нуждае от този ритуал, от това погребение, а на Рене изобщо не й пука.