Нора Робъртс - Отрова

Затова я остави на мира в дългия им път на север.

Енергията, оптимизма и жизнеността, които Софи притежаваше по рождение, просто ги нямаше. Това му направи най-силно впечатление. Седеше като кукла до него. Може би беше пропаднала в нещо като дупка, празно пространство между шока и следващата скръб, която щеше да нахлуе. Той не бе особено опитен в тези неща. Никога досега не бе губил скъп за него човек, нито пък така брутално и неочаквано.

Когато направи завоя към Вила Джиамбели, Софи отвори очи. Сякаш почувства миризмата на дома. В скута ръцете й се сплетоха.

Мехурчето всеки момент ще се спука, помисли си Тай, наблюдаваше как кокалчетата на пръстите й побеляват.

— Ще дойда с теб.

Тя се опита да отговори, нещо като естествената й реакция от рода на „По дяволите, мога да се справя и сама“, но от гърлото й не излезе звук. Може би й беше трудно да преглътне факта, че не е сигурна дали наистина може да се справи сама. Все пак Тайлър беше от семейството. В този момент тя се нуждаеше от семейство.

— Благодаря. Майка ми… — Софи се опита да преглътне, когато той спря колата пред стълбите. — Това ще бъде голям удар за нея.

— Софи. — Той сложи ръката си върху нейните сплетени ръце и стисна пръстите й, когато тя се опита да се размърда. — Софи — повтори Тайлър и тя го погледна. — Хората винаги смятат, че трябва да бъдат силни. А това не е нужно.

— Джиамбели трябва да бъдат силни. Чувствам се безчувствена и вкочанена, Тай. Страхувам се какво ще стане, когато вцепенението отмине. Страхувам се дори да мисля за това. Боя се да чувствам. Единственото, което мога да правя, е просто да извърша следващото действие, което трябва да извърша.

— Ще направим следващото действие заедно.

Той излезе от колата и мина откъм нейната страна. И пое ръката й с жест, който сви гърлото й.

Къщата беше топла и уханна от цветята, които майка и бе подредила във вазите. Софи огледа огромното фоайе, като че ли го виждаше за пръв път. Всъщност нищо не беше променено. Как бе възможно всичко да си бъде както винаги?

Видя Мария да преминава през коридора. Пред очите й всичко се движеше като в някакъв филм. Дори стъпките отекваха като на сън.

— Мария, къде е майка ми?

— Горе. Работи в твоя кабинет. Госпожице Софи?

— А къде е Ла Синьора?

Объркана и уплашена от изражението на Софи, икономката се обърна към Тайлър.

— На полето с господин Мак.

— Ще изпратиш ли някой да ги повика, моля те?

— Да, веднага.

Мария бързо излезе, а Софи се упъти към стълбището. Пръстите й стискаха здраво ръката на Тай. Можеше да чуе музиката, която долиташе от нейната стая. Нещо леко и весело. Когато застана на прага, видя майка си. Косата й бе събрана назад, а тя се бе навела над клавиатурата на компютъра.

— И какво си мислите, като ме карате да проверявам неправилни сметки? По дяволите, мразя това!

Друг път нейната разстроена физиономия щеше да развесели Софи. Сега това я накара да изхлипа.

— Мамо?

— О, слава Богу, Софи, намерих нещо. Не знам точно какво. Опитвам се вече цял час и все още не мога да се оправя.

Тя вдигна глава, погледна дъщеря си и застина.

— Какво има? Какво е станало? — Познаваше всяка черта, всяка линия и изражение на лицето на момичето. Стомахът й болезнено се сви, тя скочи и тръгна към дъщеря си. — Какво се е случило?

— Мамо! — Сега всичко щеше да се промени, помисли си Софи. След като кажеше новината, която носеше, нищо повече нямаше да бъде същото. — Татко.

— Какво? Ранен ли е? Или болен?

— Той… — Не можеше да изрече думата. Вместо това пусна ръката на Тай и прегърна раменете на майка си.

Стомахът на Пилар се стегна на топка. Всичко в нея замръзна.

— О, Господи! О, не! — Тя притисна лице към косата на Софи. — Не, детето ми, не!

— Съжалявам, мамо. Толкова съжалявам. Ние го намерихме. В моя апартамент. Някой… някой го беше застрелял.

— Какво? Чакай! — Трепереща, Пилар се отдръпна. — Не!

— Седни, Пилар. — Тайлър вече водеше и двете към дивана.

— Не! Това не е вярно! Аз трябва да…

— Седни — повтори Тайлър и внимателно ги побутна да седнат. — Чуй ме сега. Погледни ме. — Изчака, докато Пилар взе ръката на Софи. — Знам, че ви е много тежко. Авано беше в апартамента на Софи. Не знаем защо. Изглежда е имал среща с някого там.

Пилар премига. Мислите й явно прескачаха, като при липсващо зъбче в зъбното колело.

— В апартамента на Софи? Защо? Какво искаш да кажеш?

— Имаше бутилка вино на масата. И две чаши. — Той си припомни обстановката. Елегантна и абсолютно неподвижна. Мъртва. — Изглежда, че оня, с когото е имал среща, го е убил. Полицията вече разпита Софи.