Нора Робъртс - Отрова

— Не. — Тайлър седна на пода до нея и я прегърна през раменете. — Не си добре. Съжалявам, Софи. Нищо не можеш да направиш.

— Винаги има. — Тя вдигна глава. Очите й бяха сухи. Сухи и пламтяха. — Някой е убил баща ми и сигурно има нещо, което мога да направя. Знам какъв беше. — Гласът и се прекърши и сълзите, които я задушаваха, бликнаха и захапаха по лицето й. — Но все пак ми беше баща.

— Знам това. — Той я притисна в прегръдката си и приласка главата й на рамото си.

Не я изостави нито за секунда. Софи реши, че винаги ще помни това, независимо какво става или не става по между им. Когато нещата бяха най-зле, Тайлър беше неотлъчно до нея.

Тя седеше на дивана в апартамента срещу нейния. Беше присъствала на няколко весели купона тук, спомни си Софи. Двамата хомосексуалисти, които живееха в апартамента, организираха много приятни и забавни сбирки. И сега единият от тях, Франки, художникът график, който често си работеше у дома, отвори апартамента си, за да приеме нея и полицията. И Господ да го благослови, дискретно се затвори в спалнята, за да ги остави на спокойствие и да не досажда с присъствието си.

Нямаше съмнение, че историята щеше да се разчуе и да обиколи сградата като светкавица. Но поне засега той постъпи като мъжко момче. Нищо че беше хомосексуалист. Софи нямаше да забрави и това.

— Не знам какво е правил в моя апартамент — повтори отново тя. Опитваше се да разгледа лицето на мъжа, който я разпитваше. Както да запомни и името му. Инспектор Ламон ли беше? Не, Клермонт? Чертите му все се размазваха пред очите й.

— Имаше ли баща ви или някой друг ключ от жилището ви? — Името му наистина беше Клермонт. Алекзандър Клермонт.

— Не. Аз… да. Софи вдигна ръка и притисна челото си, сякаш да се освободи от мислите. — Баща ми. Дадох му ключ скоро след като се преместих тук. Той имаше да довършва някои неща по обзавеждането на своята къща, а пък аз бях в провинцията. Предложих му да използва моя апартамент, докато ме няма. Не си спомням да ми е връщал ключа. Но и на мен съвсем ми беше излязло от ума.

— Често ли използваше баща ви жилището?

— Не. Никога, докато не му го предложих. Отсядаше в хотел. — Или поне така казваше, помисли си. Дали не беше използвал апартамента й и преди това? При не един и два случая, когато се връщаше от пътувания, откриваше, че някой е бил тук в нейно отсъствие.

Просто някои дреболии, които не бяха по местата си.

Глупости! Не може да бъде! Сигурно са били хората от службата по почистване. Баща й нямаше причини да използва апартамента й. Той си имаше свой собствен, където живееше с Рене.

Там мамеше майка ти, прошепна един глас в мозъка й, Мамеше я с Рене.

Госпожице Джиамбели?

— Извинете ме. Какво казахте?

— Искаш ли малко вода? Или нещо друго? — прекъсна разговора Тайлър, с което й даде възможност да се върне обратно в действителността.

— Не, благодаря. Извинете, инспекторе. Загубих нишката.

— Няма нищо. Питах ви кога за последен път видяхте баща си.

— В събота през нощта. На тържеството по случай Коледа във Вила Джиамбели. Това е ежегодно традиционно парти. Баща ми също присъстваше.

— Кога си тръгна?

— Не мога да кажа. Имаше много хора. Той не дойде да се сбогува.

— Сам ли беше?

— Не, с жена си. Рене.

— Баща ви е женен?

— Да, ожени се един ден преди тържеството. Тя се казва Рене Фокс. Не сте ли се свързали с нея?

— Не знаехме, че съществува. Къде можем да я намерим? На адреса на баща ви ли?

— Да. Аз… да — повтори тя и преглътна онова, което бе на езика й.

— Имате ли оръжие, госпожице Джиамбели?

— Не.

— Държите ли пистолет в апартамента?

— Не. Не обичам оръжията.

— Баща ви имаше ли оръжие?

— Не знам. Поне аз не знам да е имал.

— Кога бяхте за последен път в апартамента си?

— Преди седмица. Както вече ви казах, през следващите шест месеца ще живея основно в Напа Вали. Дойдох днес в града заедно с господин Макмилън и след като посетих офиса ни, реших да си взема някои неща оттук.

— Какви бяха отношенията ви с баща ви?

Софи настръхна. Тъй като седеше до нея, Тайлър усети това.

— Той беше мой баща, детектив. Ще ви спестя неудобството да ме питате дали аз съм го убила. Е, добре. Ще ви отговоря направо. Не съм го убила аз. И не знам кой може да го е направил. Нито защо.

Гласът на Клермонт остана спокоен.

— Имаше ли баща ви врагове?

— Очевидно — отвърна със сарказъм Софи.

— Които вие познавате? — добави инспекторът, без да се засегне ни най-малко от иронията в гласа й.