Нора Робъртс - Отрова

— Господинът се е развел и оженил за втори път в един и същи ден. Обаче романтичната увертюра завършва зле.

— Може би. — Магуайър изкриви устни. — Трудно е да се каже какво е станало. Три изстрела, от пистолет двадесет и пети калибър, и бих казала почти от упор. Не произвежда много шум, но все пак е изненадващо, че никой не е чул нищо в пренаселена сграда като тази.

Тя паркира и се загледа към съседната Сграда.

— Доста странно, нали? Новоизлюпеният съпруг два дни не се прибира вкъщи, а булката дори не е съобщила в полицията, че е изчезнал.

— Хайде да проверим защо.

Рене тъкмо се бе върнала от една тричасова процедура в козметичния салон. Нищо не я ободряваше така, както дългите масажи и грижите за лицето и тялото. Може би само пазаруването по магазините й беше по-приятно. Но тя бе успяла да си достави и това удоволствие, направи един бърз набег в „Нойманс“, където се позабавлява щедро за сметка на Тони.

Докато си сипваше малко вермут, си помисли, че съпругът й ще трябва да плаща с лихвите заради своето малко необявено бягство, което й беше спретнал от два дни насам.

Беше го правил и преди, за по няколко дни, когато го бе притискала по-здраво към стената по една или друга причина. Хубавата част от историята беше, че той винаги се връщаше. И задължително с някакъв, много скъп и красив подарък в ръка и, естествено, съгласен с всички нейни изисквания и готов да направи всичко, което поиска.

Е, нямаше нищо против да разполага с малко свободно време и за себе си. Освен това всичко вече беше законно уредено.

Рене вдигна ръка и със задоволство огледа пръстена. Вече беше госпожа Антъни Авано и възнамеряваше да остане такава още дълго време.

Направо щеше да скалпира Тони, ако тръгнеше да се развежда.

Когато звънецът на вратата иззвъня, тя се усмихна доволно. Сигурно беше той. Блудният син се завръщаше. Той си знаеше, че е по-добре да позвъни, вместо да използва ключа си, за да влезе. Последния път, когато го бе сторил, го бе посрещнала с пистолет в ръката.

Едно нещо можеше да му признае. Тони бързо се учеше.

Рене отвори вратата, готова да го накара да пълзи на колене и да се моли. Но се намуси недоволно, когато видя мъж и жена пред себе си, които държаха в ръцете си отличителни знаци.

— Госпожо Авано?

— Да. Какво има?

— Аз съм инспектор Клермонт, а това е моята партньорка инспектор Магуайър от полицията в Сан Франциско. Може ли да влезем?

— Защо?

— Моля, госпожо Авано, може ли да влезем?

— Тони в затвора ли е? — просъска през зъби тя, като отстъпи назад. — Какво, по дяволите, е направил?

— Не, госпожо, не е в затвора. — Магуайър пристъпи и влезе. — Съжалявам, госпожо Авано. Съпругът ви е мъртъв.

— Какво? — Рене изпусна една дълга въздишка. — Но това е смешно! Сигурно имате грешка.

— Няма грешка, госпожо Авано — рече Клермонт. — Може ли да седнем?

Рене почувства леко свиване в стомаха и отстъпи..

— Искате да повярвам, че Тони е мъртъв? Просто мъртъв?

— Много съжаляваме, госпожо. Защо не седнете? — Магуайър понечи да я хване за ръката, но Рене рязко се отдръпна.

Лицето й бе пребледняло, но очите й си оставаха съвсем живи. И сърдити.

— Какво се е случило? Катастрофа ли?

— Не, госпожо. Бихте ли ни казали кога за последен път видяхте съпруга си, или сте разговаряли с него?

Рене загледа втренчено Клермонт.

— В събота през нощта, предполагам след полунощ. Но какво се е случило с Тони?

— Не се ли разтревожихте, когато не се прибра, нито ви се обади толкова време?

— Ние се скарахме. Тони често изчезваше за известно време, когато се сдърпвахме. Да не съм му майка, че да го контролирам!

— Не, госпожо — кимна Магуайър. — Вие сте му съпруга. Оженили сте се съвсем наскоро, нали?

— Така е. Но какво се е случило? Имам право да знам!

— Антъни Авано е бил застрелян.

Главата й клюмна, но тя веднага я вдигна и лицето й бързо възвърна цвета си.

— Знаех си! Предупредих го, че тя ще полудее, но той не ме слушаше. Тя постоянно ни безпокоеше! Беше от оня тип, тихичките и кротичките, на които не можеш да имаш вяра.

— За кого говорите, госпожо Авано?

— За жена му. — Тя си пое дъх и посегна към чашата си. — За бившата му жена. Пилар Джиамбели. Кучката му с кучка, тя го е убила! Ако не е тя, тогава онова малко чудовище дъщеря й ще да е.

Не знаеше какво да прави с нея. Тя седеше на предната седалка и очите й бяха затворени. Но Тайлър знаеше, че не спи. Самообладанието й бе крехко като коричка лед или лак върху дърво и той не знаеше какво ще открие под него, ако го счупи.