Нора Робъртс - Отрова

— Софи!. — Илай пусна ръката на Тереза и прегърна Софи през раменете. — Поеми си дъх!

— Не мога.

— Добре, направи онова, което смяташ за най-добро. Аз ще започна да звъня по телефоните — предложи Тай.

— Мога да го направя и сама.

— Можеш, но аз искам да те отменя. И вземи аспирина.

— Добре. Заради теб.

Това й помогна. Аспиринът и работата. За около час тя се окопити и успя да нахвърли официалното изявление на семейството и да проведе кратък разговор с Дейвид.

— Аз ще се занимавам с пресата, Софи. Ти се погрижи за себе си и за майка си.

— Ще се оправим. Трябва да си готов, че някои репортери ще се опитат да проникнат тук във Вила Джиамбели, както и в имението на Макмилън. Имаш деца, знам как ще понесат шумотевицата.

— Ще говоря с децата. Те няма да продадат историята на таблоидите, вярвай ми.

— Извинявай. Съвсем не исках да кажа това. Но все пак те са си деца. Може да бъдат изнудени и да изгубят самоконтрол.

— Ще говоря с тях — повтори Дейвид. — Знам, че ти е много тежко. Не мога дори да си представя какво ти е. Както и на майка ти. — Той стана прав. — Ще направя всичко, което мога. Ти само ми кажи.

— Благодаря ти. — Софи се поколеба, преценявайки го, както правеше винаги. Дребните обещания и политиката на фирмата трябваше да бъдат разграничавани. — Моите баба и дядо ти вярват, в противен случай нямаше да бъдеш тук. Аз също ти вярвам. Възнамерявам да те помоля да останеш в къщата, за да поемаш телефонните обаждания. Ще ти отстъпя мястото си, защото се нуждая от помощник, на когото имам доверие.

Тя тръгна към вратата, после спря по средата на стаята. Изглежда бледа, помисли си Дейвид. Сякаш някакъв вътрешен механизъм в нея е блокирал и повече не работи. Всичко, което правеше, го правеше по инерция.

— Защо не си починеш малко?

— Не мога. Докато все още се движа, успявам да се справя. Зная какво си мислеха хората за него. Зная какво ще говорят по коктейли и вечери, шепнешком или съвсем открито по жълтите страници на вестниците. — „Знам и онова, което аз мисля за него — мина през ума й. Което му казах. О, Господи, не бива да мисли за това сега!“ — Това няма да го обиди. Него вече нищо не може да го обиди. Но ще засегне майка ми. Така че не мога да спра. — Тя забърза към вратата. — Мисля, че библиотеката е подходящо място. Ще бъдеш на спокойствие и всичко ще ти бъде подръка. Ако се сетиш за нещо, за което не сме помислили, уведоми ме.

Софи беше преполовила стълбите, когато Мария отвори външната врата на полицаите. Инспектор Клермонт погледна над главата й и я видя.

— Госпожице Джиамбели?

— Добър ден, инспекторе. Всичко е наред, Мария. Аз ще се погрижа. Имате ли повече информация, която можете да ми съобщите? — попита тя, продължавайки да слиза по последните няколко стъпала.

— Все още не. Бихме искали да говорим с вас отново, както и с майка ви.

— Майка ми си почива. Дейвид, това е детектив…

— Клермонт — довърши полицаят. — И моята партньорка, детектив Магуайър.

— Дейвид Кътър. Той е шеф на производството на фирма „Джиамбели-Макмилън“ и координационен директор. Ще ви заведа в приемната и ще остана с вас за малко.

— Майка ви вкъщи ли е, госпожице Джиамбели?

— Казах ви, че си почива. В момента не е в състояние да говори с вас.

— Софи! — Пилар се появи в горния край на стълбите, като с едната си ръка се държеше за перилата, Хелън стоеше зад нея. — Всичко е наред. Искам да направя каквото мога.

— Госпожа Авано — започна Хелън, решила да използва съпружеското име на Пилар, — би искала да отговори на вашите въпроси. Сигурна съм, че ще имате предвид емоционалното й състояние в момента. Аз съм съдия Мур — добави хладно. — И съм стар семеен приятел.

Клермонт я познаваше много добре. На няколко пъти беше попадал под кръстосания разпит на съпруга й. Адвокатите, както винаги, вече са на линия, намуси се той.

— Вие официално ли представлявате госпожа Авано, съдия Мур?

— Тук съм, за да предложа на моята приятелка подкрепа и съвет, ако е необходимо.

— Защо не седнем? — покани ги Пилар. — Софи, би ли помолила Мария да направи кафе?

— Разбира се, мамо.

Много цивилизовано и сдържано, помисли си Клермонт. Вече можеше да види откъде дъщерята бе получила класата си. Но и жените от изисканото общество понякога убиват, също като другите. Особено, когато са пренебрегнати заради по-младички и напористи манекенки.

Все пак тази жена отговаряше на въпросите прямо.

Не го била виждала, нито говорила с него от нощта на коледното тържество. Не е ходила в апартамента на дъщеря си повече от месец. Няма ключ. Няма оръжие, макар че се замисли, преди съдия Мур да уточни въпроса, дали в къщата има оръжие.