Нора Робъртс - Отрова

— Добре, но да не ме обвиняваш после, ако не успееш да си намериш нещо из папките. — Пилар свали панделката от косата си и прекара пръсти през нея. — Не съм се занимавала с подобна работа, откакто бях на шестнадесет. А и тогава бях толкова непохватна, че мама ме изгони от офиса.

Тя се обърна и започна да се смее и тогава видя, че Софи гледа втренчено ръката й.

Развеселена, Пилар скри петкаратовия квадратен рубин, който светеше на пръста й, зад гърба си.

— Малко е големичък, нали?

— Не знам. Мисля, че ослепях от блясъка му. — Софи взе ръката на майка си, разгледа камъка и искрящите диамантчета около него. — Ау! Маgnifiсо 8 8 Прекрасно (ит.) — Б.пр. !

— Исках нещо. Би трябвало да ти кажа. Но ти беше толкова заета… По дяволите. — Пилар се опита да обясни. — Всъщност използвах твоята заетост, за да избягам от разговорите с теб. Съжалявам.

— Не трябва да ми се извиняваш, че си си купила пръстен, мамо. Освен това си мисля, че той би могъл да се приеме като един малък паметник.

— Бях ядосана. Никога не бива да правиш нещо, когато си ядосана. — За да преодолее смущението си, Пилар Започна да мести градинарските инструменти. — Дете, Хелън се зае да уреди развода ми. Аз трябва да…

— Добре. Тя няма да те остави да бъдеш скалпирана. Не ме гледай така, мамо. Винаги си внимавала, през целия ми живот си внимавала да не кажеш една лоша дума за татко. Но аз не съм сляпа, нито глупава.

— Така е, не си. — Обзета от тъга, Пилар остави инструментите. — Не си нито едното, нито другото. И освен това виждаш и разбираш много повече, отколкото едно дете трябва да вижда и разбира.

— Ако му позволиш, той ще ти вземе парите и всичко, което не е заковано в тази къща. Такъв е, просто не може другояче. Чувствам се по-спокойна, като знам, че леля Хелън ще защитава интересите ти. А сега да занесем тези цветя в къщата.

— Софи. — Пилар сложи ръка на рамото на дъщеря си, докато Софи събираше амарилиите. — Съжалявам, ако това те наскърбява.

— Ти никога не си ме наскърбявала. Винаги той го е правил. Мисля, че дори не си дава сметка за това. — Тя взе втората саксия. — Рене ще си глътне езика, когато види този камък.

— Знам. Това беше идеята ми, когато го купувах.

Вече повече от петдесет години фирма „Джиамбели Калифорния“ организираше разточителни и щедри коледни празненства за семейството, приятелите, работниците и всички, свързани с работата на фирмата. С разрастването на компанията растеше и списъкът на гостите.

Следвайки традицията на италианския клон на фирмата, празниците се провеждаха едновременно с тези в Италия, в последната събота преди Коледа. Къщата беше отворена за приятелите и техните семейства, за винарите и работниците, дори за конкурентите. Свързаните с фирмата фирми и асоциации, в зависимост от положението си, бяха разполагани на подходящите места.

Поканата за присъствие във Вила Джиамбели се ценеше високо, като златен медал, и често се използваше като символ на обществено положение. Още повече че Джиамбели не се скъпяха по време на празненствата. Храната беше обилна и изискана, виното се лееше на воля, а украсата и развлеченията бяха на висота.

Всеки член на семейството трябваше да даде своя принос.

Софи участваше във всичко това от петнадесет години и много добре знаеше, че тези празненства бяха до голяма степен и работни срещи. И повече или по-малко изпъстрени с досадни роднински връзки.

Можеше да чуе как едно хлапе от потомството на братовчедката Джина скимтеше в другия край на салона. Надеждите й, че Дон и неговото поколение ще си останат в Италия, увехнаха предната вечер след тяхното пристигане.

Все пак това, че бяха тук, не беше толкова досадно и дразнещо, колкото присъствието на Рене и баща й. Майка й беше непоколебима в решението си да ги покани и дори се изправи твърдоглаво срещу Ла Синьора по този въпрос.

Тяхното идване щяло да й подейства отрезвително, като лекарство, беше обяснението на Пилар.

Това обаче, мислеше си Софи, докато закопчаваше диамантените си обеци, щеше да заседне в гърлото на Рене.

Софи отстъпи крачка назад и огледа резултата в огледалото. Блестящата сребриста рокля се допълваше от късия елегантен жакет и й стоеше много добре. Деколтето бе като хубава рамка за диамантената огърлица, която бе получила от своята прапрабаба заедно с обеците.

Тя се обърна, огледа полата си отзад и отговори с покана на почукването на вратата.

— Я да те видя! — Хелън влезе в стаята. Беше красива и закръглена като бонбонче в розово. — Цялата блестиш!