Нора Робъртс - Отрова

Така че засега трите ангела щяха да си останат само три. Бяха си напълно достатъчни.

Тя се обърна и огледа стаята. Островърхи сребърни и златни свещи, много зеленина, артистично подредена, големи и малки кристални червени топки. Голямата елха, една от четирите, които традиционно се украсяваха в имението, цялата обсипана с блестящи гирлянди и окичена с изящни играчки, донесени от Италия, стоеше до прозорците. Подаръците вече бяха подредени под нея и къщата миришеше на бор, на восъчни свещи и на идващия празник.

Как неусетно беше минало времето, помисли си Софи. Майка й, баба й и цялата прислуга бяха работили като финикийски роби, за да украсят къщата за Коледа, докато тя се бе ровила из лозята и в офиса си.

Би трябвало да намери време, да направи така, че да им помогне. Не беше го вписала в календара си. Защо така, Софи? — запита се с недоволна гримаса. Коледа чукаше на вратата, а ти не направи нищо, за да помогнеш поне малко за подготовката на празника.

Трябваше незабавно да поправи тази грешка.

Излезе от страничната врата и моментално съжали, че не си взе якето, защото вятърът режеше като с нож. Затова се затича срещу него по пътеката, сви наляво и влезе в оранжерията.

Топлият влажен въздух бе така приятен и успокояващ.

— Мамо?

— Насам, Софи. Ела да видиш моите лилии. Не са ли прекрасни? Мисля да ги взема, тях и амарилиите, и да ги занеса в приемната. Много са празнични.

Пилар спря и вдигна въпросително вежди.

— Къде ти е якето?

— Забравих го. — Софи се наведе и целуна майка си по бузата, след което дълго я оглежда.

Старият пуловер висеше на раменете й и покриваше бедрата. Косата й беше събрана на тила.

— Отслабнала си.

— Ами, изобщо не съм. — Пилар махна с ръка. Носеше градинарска ръкавица. — Сигурно си говорила с Мария. Ако не се тъпча по три пъти на ден, тя веднага решава, че съм отслабнала или болна. Ако искаш да знаеш, откраднах си два сладкиша на път за насам и очаквам всеки момент да се залепят на бедрата ми.

— Това би трябвало да те държи сито до обяд. И по-точно до обяда, който аз смятам да ти купя. Изостанах с покупките за Коледа. Моля те, помощ!

— Софи! На кого с тези номера? — Пилар укорително поклати глава и започна да се занимава с лалетата. Те също скоро щяха да разцъфтят и да донесат свежест и красота през мрачните зимни дни. — Ти започваш да пазаруваш за празниците още през юни и приключваш през октомври. Нещо, заради което всички останали те ненавиждаме.

— Добре, де, хвана ме. — Софи приседна на работната маса. — Истината е, че умирам от желание да отида до града и да се забавлявам няколко часа. Беше такава ужасна седмица! Нека да избягаме за малко оттук!

— Бях в града преди няколко дни. — Пилар се начумери и остави лалетата. — Софи, да не би работата, с която баба ти те натовари, да ти идва прекалено много? Ти ставаш всяка сутрин призори и след това прекарваш часове наред в офиса си. Знам, че не си се виждала с никой от приятелите си.

— Аз вирея най-добре под високо напрежение и високо налягане, мамо. Все пак бих могла да си имам помощник и вярвам, че ще се съгласиш да ми правиш компания. — Cara 7 7 Саra (ит.) — скъпа — Б.пр. , и двете знаем, че ще бъда безполезна.

— Не, аз поне не го знам. Но щом така казваш, преминаваме към план Б. Ще те вкарам в работа. Украсила си цялата къща и тя е прекрасна, впрочем. Съжалявам, че не ти помогнах.

— Ти беше много заета.

— Не би трябвало да нямам малко време за теб. Но сега да минем към онова, което е част от работата на помощника. Е, кои цветя искаш да взема? Аз ще ти помогна да ги подредиш, после ще започнем урока.

Какво момиче, помисли си Пилар, караше главата й да се върти.

— Софи, моля те!

— Мамо, говоря най-сериозно. Ти си ученичката. Аз съм шефът. — Тя скочи от масата и сплете ръце — Знаеш ли колко имам да ти връщам за всички онези години, когато ме командваше. Особено между дванадесет и петнадесет.

— О не, само не тези години! Не може да си толкова жестока!

— Ще видим. Току-що ме попита дали не ми е прекалено трудно с новия начин на работа. Не съвсем, но доста. Това е факт. Не съм свикнала да върша всичко сама. Но тъй като нямам никакво намерение да признавам на nоnnа, нито на Макмилън, че се чувствам изстискана като сюнгер, ти можеш да ми помогнеш.

Пилар въздъхна и свали ръкавиците си.

— Правиш това, за да ме държиш далеч от мислите ми, също както Мария ме гони да ям.

— Донякъде позна — съгласи се Софи. — Но това не променя факта, че всеки ден губя доста време заради най-елементарна канцеларска работа. Ако я прехвърля на някой друг, може би ще успея да си уредя някоя среща в близките десет дни. Липсват ми мъже.