Нора Робъртс - Отрова

Но това беше отделен въпрос.

— Между Софи и мен няма нищо — рече твърдо и отчетливо Тайлър.

— Така да бъде. Хайде да уточним нещата, какво ще кажете? Аз не съм тук, за да се меся в работата ви, нито да нарушавам правилата и установените порядки. Вие сте винопроизводител, Макмилън, а аз не съм. Но смятам да си върша работата и да бъда до вас при всяка стъпка и фаза от винопроизводството.

— Вие си имате канцелариите. А аз лозята. Всяка жаба да си знае гьола.

— Съвсем не е така. Назначен съм, за да координирам, да наглеждам, да контролирам и съм нает, защото разбирам от вино и от лозя. Не съм само един чиновник с костюм, пък и се уморих да се опитвам да бъда такъв. Ясен ли съм?

Той измъкна ножицата от колана на Тайлър и се наведе към най-близкия ред. Без ръкавици вдигна пръчките, проучи ги и направи срязването.

Движението му беше бързо, сръчно и съвсем правилно.

— Познавам лозята — добави Дейвид и върна инструмента на Тайлър. — Но това не ги прави мои.

Раздразнен, Тайлър пое ножиците и ги задържа като сабя пред себе си.

— Добре тогава, да уточним още малко нещата. Не ми харесва, когато някой наднича през рамото ми, нито пък когато знам, че ще ме оценяват като ученик. Тук съм, за да правя вино, а не да създавам приятелства. Не знам как сте работил в „Льо Кьор“ и не ме интересува. Тук аз управлявам винарната.

— Досега — отговори безстрастно Дейвид. — Сега я управляваме заедно, независимо дали ви харесва или не.

— Не ми харесва — отговори кратко Тайлър и се отдалечи.

Твърдоглав, необщителен и със силно развито чувство за собственост, прецени го Дейвид. Очертаваше се доста интересна малка битка. Погледна към мястото, където Софи занимаваше децата му. Пулсиращите хормони на сина му просто излъчваха червена светлина. Там пък, помисли си уморено Дейвид, се очертаваше друго усложнение.

Той тръгна към тях, наблюдавайки с одобрение как дъщеря му зарязва пръчката на лозата.

— Добра работа, благодаря ви — рече той на Софи.

— Удоволствието беше изцяло мое. Предполагам, че ще искате да се срещнете с мен, за да обсъдим плановете за рекламната кампания. Имам офис в голямата къща. Ще ви бъде ли удобно днес следобед? Да речем в два часа?

Умно момиче, помисли си Дейвид. Прави първата крачка, стъпва на здрава почва и поставя границите на отговорностите. Значи прилича на баба си не само по очите. Какво семейство!

— Разбира се, че ми е удобно. Само да отведа тези двамата по-далеч.

— Искам да видя и всичко останало — намеси се Мади. — Вкъщи няма нищо за правене. Толкова ми е скучно!

— Не си разопаковала още багажа си.

— Бързате ли за някъде? — Софи постави ръка на рамото на Мади. — Ако искате, можете да оставите Тео и Мади при мен. Аз ще се върна у дома след около час и ще ги доведа направо там. Нали сте отседнали в къщата за гости?

— Да. — Дейвид погледна часовника си. Имаше малко време преди срещата му. — Ако не ви пречат.

— Ни най-малко.

— Добре. Ще се видим в два. А вие, деца, не правете бели.

— Ти винаги мислиш, че само това правим — промърмори Мади през зъби.

Когато Дейвид се отдалечи, Софи се обърна към децата.

— Ако не се правят бели, не е интересно, нали?

Тя хареса децата. Непрекъснатите въпроси на момичето я забавляваха и я караха да бъде нащрек. А също така й беше много приятно да открие, че е обект на любов от пръв поглед за един шестнадесетгодишен хлапак.

И освен това кой можеше да знае повече за един човек, за неговото поведение, навици, мисли и планово, ако не децата му! Една сутрин с хлапетата на Дейвид Кътър щеше да бъде интересна и от голяма полза за нея.

— Хайде да отидем и да отвлечем Тай — предложи тя. — И да го накараме да ни разведе из избата. Аз не съм съвсем добре запозната с всички операции в „Макмилън“, защото съм Джиамбели. — Тя мушна ножицата в колана си. — Всички ще научим по нещо полезно от него.

Пилар прекоси кабинета на съдия Хелън Мур и се опита да преодолее раздразнението си. Животът й, мислеше си тя, изглежда излизаше извън установените релси. И не бе сигурна как да върне нещата на мястото им. А което беше още по-лошо, не беше сигурна дали изобщо го иска.

Стъпките трябваше да бъдат направени, за това беше сигурна. Беше толкова изморена, направо болна от чувството, че е използвана и в същото време ненужна.

А най-много от всичко се нуждаеше от приятел.

Тази сутрин се видя съвсем за кратко с майка си и дъщеря си. Направи го нарочно. Знаеше, че е проява на страхливост да избягва тяхната близост. Но се нуждаеше от време, за да укрепи срутеното, да вземе решение, да скрие смешните рани, които все още разяждаха вътрешностите й.