Нора Робъртс - Отрова

— Да. — Пилар се почувства по-добре. — Точно така е. Току-що бях уведомена, че адвокатите са легализирали края на моя брак, справили са се много бързо. Така че, предполага, ще е най-добре да започна да събирам парчетата.

— Може би ще е по-добре да ги изметете от пътя си. — Той докосна рамото й и задържа ръката си там, макар да почувства, че тя се напрегна и леко се отдръпна. — Сега е средата на нощта. Важните неща не бива да се правят в три часа сутринта. Така че ви съветвам да се стегнете. Всъщност много ми харесвате.

Пилар почувства леко свиване в стомаха си. Дали бе от удоволствие или от страх, все още не можеше да определи.

— Това вече е ласкателство.

— Не е ласкателство, а факт. Ласкателство е онова, което хората казват на коктейл или парти или ако някой си мисли да те сваля. Позволете ми да знам тези неща.

Той се усмихна широко и естествено, така както се смееше, когато го видя за пръв път на вратата на къщата. Стомахът й отново се сви, този път още по-силно и болезнено. Тя осъзна, съвсем глупавото напълно ясно, че това, което чувстваше в момента, си беше чисто животинско привличане.

— Изрекъл съм доста ласкателства през живота си. Така както предполагам, че и вие сте чули достатъчно. Сега говоря истината — Усмивката му изчезна, а очите му, които изглеждаха съвсем тъмни в сенките, станаха сериозни и замислени. — В минутата, в която отворихте вратата днес, бях като ударен от гръм. Не съм чувствал подобно нещо от много време насам.

— Дейвид? — Пилар направи една крачка назад, сетне спря, защото той хвана ръката й.

— Нямам намерение да ви досаждам. Но мисля за вас. — Той продължи да я изгледа внимателно, напрегнато, докато пулсът й започна да прескача. — Което вероятно е причината да не мога да заспя.

— Но ние изобщо не се познаваме. А аз съм… „Една петдесет годишна девственица. Не! — извика в себе си Пилар, — по дяволите! Не съм такава! Но съм съвсем близо. Съвсем близо до това определение.“

— Така е. Абсолютно, вярно. Нямах намерение да ви го казвам толкова скоро, но ми се стори, че това е моментът. Една прекрасна жена с бял халат, като видение в нощната градина. Не може да искате от когото и да било да устои на подобно видение. Пък и моите думи със сигурност ще ви накарат да мислите за друго тази нощ.

— Да, сигурно. Трябва да вървя.

— Ще вечеряте ли с мен? — Той взе ръката й и я поднесе към устните си. Сякаш и за това моментът беше настъпил, поне така му се струваше. Хареса му, че ръката и трепери и ухае на парфюм. — Някой ден? Скоро?

— Не знам. — Тя издърпа ръката си и се почувства като глупава, несръчна ученичка. — Аз… лека нощ. Пилар се затича по алеята и когато стигна до стълбите, беше останала почти без дъх. Стомахът й се свиваше, а сърцето й биеше на пресекулки в гърдите. Това бяха усещания, които не бе изпитвала от сто години, в може би и от повече.

Но вече не чувстваше гняв, нито тъга.

В Ню Йорк беше почти полунощ, когато телефонът на Джеръми де Морни иззвъня. Джеръми определяше човека от другата страна на жицата само като инструмент. Или прибор. Нещо, с което можеш да си служиш, когато е необходимо.

— Аз съм готов. За следващата стъпка.

— Добре. — Усмихвайки се, Джеръми си наля бренди. — Отне ти доста време, за да вземеш правилното решение. — Защото имаше много неща, които можех да загубя.

— Но с моя помощ можеш повече да спечелиш. Джиамбели те използват и ще те изхвърлят, без да се замислят стига това да отговаря на целите им. Знаеш го много добре, така както и аз.

— Моето положение все още е сигурно. Реорганизацията във фирмата не ме засегна ни най-малко.

— За момента. Едва ли щеше да ми се обадиш, ако не осъзнаваше това.

— Изморен съм, това е всичко. Неприятно ми е, че недооценяват труда и усилията ми. И не искам да бъда отново оценяван, при това от непознати.

— Естествено. Софи Джиамбели и Тайлър Макмилън са отгледани да стъпват в наследствените обувки. И дори да не са си научили урока, пак ще ги обуят. Но сега се е появил Дейвид Кътър. Той е доста умен. „Льо Кьор“ съжалява, че го загуби. Той ще огледа най-внимателно и сериозно всички ниши и ъгълчета във фирмата. А едно сериозно оглеждане може да извади на показ някои съществени… да ги наречем несъответствия.

— Винаги съм бил внимателен.

— Никой не е достатъчно внимателен. Е, какво смяташ да сложиш на масата сега? Трябва да е нещо по-голямо от онова, за което говорехме по-рано.

— Стогодишнината. Ако възникнат неприятности по време на сливането и ако те продължат и през следващата година, това ще разяде основите на фирмата. Има някои неща, които мога да свърша.