Нора Робъртс - Отрова

— Има. Защо?

— Ако ти остане време, преди отново да облечеш съдийската си тога, ще ми помогнеш ли да си купя нещо символично и крещящо? — Тя вдигна лявата си ръка. — Нещо, което да накара Рене да полудее, когато го види.

Хелън кимна одобрително с глава.

— Това вече е приказка.

Неделята дойде като балсам след досадната и уморителна работа на полето. Слава Богу тази сутрин нямаше да прекара увита във вълна и фланела, с неизбежната ножица в ръце, зарязваща лозови пръчки. Тай нямаше да диша във врата й и да я дебне кога ще направи някоя грешка.

Можеше да отиде до града, да напазарува, да се види с приятели. Да си спомни какво означава да си живееш живота.

С тази мисъл в главата Софи реши да завърти един телефон на някоя приятелка и да прекара няколко безгрижни часа. Сетне обаче реши, че ще бъде по-добре, ако посвети свободното време не майка си.

Следващият свободен ден щеше да се срещне с приятели. Щеше да отиде през уикенда в Сан Франциско, да заформи едно вечерно парти в апартамента си, да посети някой клуб и да потанцува. Но днес щеше да накара майка си да прекарат този, ден по женски.

Софи почука отривисто на вратата на майчината си спалня и я отвори, без да дочака отговор. Никога не чакаше майка си да й отвори.

Леглото вече беше оправено, а завесите се ветрееха на отворения прозорец. В мига, в който влезе, Мария излезе от съседната баня.

— Къде е мама?

— О, отдавна стана и излезе. Мисля, че е в оранжерията.

— Ще я намеря. — Софи тръгна, но се поколеба, преди да излезе. — Мария, не съм я виждала почти цяла седмица. Тя добре ли е?

Устните на Мария се свиха, докато подреждаше жълтите рози на шкафчето на Пилар.

— Не спи добре. Това мога да кажа. Яде колкото птиче и само ако й слагаш в устата. Аз й се накарах вчера, а тя рече, че била в предпразничен стрес. Какъв ти стрес? — Мария плесна с ръце. — Точно пък майка ти! Та тя винаги е обичала Коледа. Този празник изобщо не може да я разболее. Мъжът й е виновен, той е причината за всичко. Не искам да говоря лошо за баща ти, но ако моето момиче се поболее, той ще отговаря лично пред мен.

— Спокойно — промърмори Софи. — Ние ще се погрижим за него, Мария. Ей сега ще я намеря.

— И виж колко е изяла!

Коледата, помисли си Софи, докато слизаше по стълбите надолу. Ето това беше едно идеално извинение. Щеше да помоли майка си да й помогне за последните коледни подаръци.

Огледа къщата, докато обикаляше да търси Пилар. Украсата, която майка й вече бе направила, беше чудесна. Бели и червени звезди, цели дузини от тях в сребърни купи, бяха смесени с миниатюрни диви чемшири и борови клонки, пръснати артистично из салона. Сред свежата зеленина надничаха малки бели лампички, висяха пищни червени панделки.

Трите ангела на Джиамбели бяха сложени върху дългата блестяща маса в приемната зала. Това бяха Тереза, Пилар и Софи. Резбованите им дървени лица бяха копие на всяка една от тях на дванадесет години.

Колко много си приличаха. Приликата винаги я беше обърквала и удивлявала, но в същото време й доставяше удоволствие да ги види заедно, един до друг. Те бяха символ на продължението, приемствеността, могъщата кръвна връзка на тези три поколения. Беше се разтреперила цялата, когато получи своя ангел преди толкова години. Беше се разтреперила, когато видя своите черти върху лицето на прекрасния ангел с белоснежни криле. И сега, когато прокара пръсти по трите фигури, осъзна, че все още е развълнувана.

Някой ден, помисли си Софи, тя също щеше да поръча един дървен ангел, който да символизира нейното дете. Каква странна мисъл. Не че беше неприятна, но със сигурност беше странна. Следващото поколение, когато му дойдеше времето, щеше да бъде нейното дете. То трябваше да продължи традицията.

Според разбиранията на тези преди нея, вече беше изостанала малко от обичайната семейна практика. Но все пак, това не беше нещо, което човек може да направи просто така. Да седне и да запише в месечния си календар като задача за изпълнение. Първо, да се влюби, второ, да се ожени, трето, да роди дете.

Тези неща не се планират. Софи си представяше, че ще изживее всичко това с подходящия мъж, в подходящото време и на подходящото място.

Но беше толкова лесно да направи грешка. А любовта, бракът и децата не могат да бъдат изтрити просто така, с гумата, като ненавременно посещение при зъболекаря.

Освен, ако не си Антъни Авано, поправи се Софи, и изненада себе си с автоматичното възмущение, което я обзе при тази мисъл. В тази област тя нямаше никакво намерение да върви по стъпките на баща си. Когато направеше своя избор и изречеше обетите, тя щеше да ги спазва.