Нора Робъртс - Отрова

— За добро или за лошо, Тай, ти и аз вече сме в един и същи кюп. Аз ще те държа в течение за всичко, което става при мен, така че и ти ме дръж за теб.

Пътят от единия бряг на континента до другия беше много дълъг. Това направо си беше, казано с прости думи, един друг свят. Свят, в който всички бяха чужди и непознати. Беше изтръгнал корените, които бе пуснал в бетонните улици на Ню Йорк, с надеждата, че ще може да ги посади отново тук, сред хълмовете и долините на Северна Калифорния.

Ако беше само това, Дейвид нямаше да се тревожи. Би го приел като авантюра, приключение, като тръпка, нещо като неангажиращите хазартни игри, които бе играл на младини. Но след като вече бе на четиридесет и три години и имаше две подрастващи деца, които зависеха от него, тази стъпка бе нещо съвсем различно.

Може би ако беше останал да работи в „Льо Кьор“ в Ню Йорк, вместо да идва тук, би било по-добре за хлапетата. Но той се задушаваше там, сред стъклото и алуминия на офиса си. Освен това беше престанал да се чувства сигурен, когато шестнадесетгодишният му син бе хванат да краде в магазина, а четиринадесетгодишната му дъщеря бе започнала да лакира ноктите на краката си с черен лак.

Беше загубил връзка с децата си, а явно и контролът му се изплъзваше. Когато офертата от „Джиамбели-Макмилън“ попадна в ръцете му, Дейвид имаше чувството, че е получил знамение. Знак Божи.

Трябваше да грабне шанса си. Да започне отначало.

Бог му беше свидетел, че не за пръв път правеше това. Но този път го направи с мисълта за щастието на децата.

— Това място трябва да е тук някъде по средата.

Дейвид погледна в огледалото за обратно виждане към сина си. Дъщеря му Мади седеше на предната седалка, не беше обелила нито дума от Сан Франциско и се опитваше да не изглежда твърде отегчена.

— И къде ли се намира средата на това тук някъде? — попита Дейвид. — Винаги съм се чудил.

С удоволствие видя как Тео се усмихва, което може би беше първата искрена усмивка през последните няколко дни.

Прилича на майка си, помисли си Дейвид. Едно по младо и мъжко копие на Силвия. Което нито Тео, нито Силвия щяха да признаят, ако го кажеше пред тях. И това също беше другото общо помежду им. Да бъдат ярки индивидуалности.

За Силвия индивидуалността явно означаваше да излезе от брака и да зареже майчинството. За Тео… времето щеше да покаже, реши Дейвид.

— Защо трябва да вали? — размърда се Мади на седалката и се опита да скрие блясъка в очите си при вида на огромната каменна къща, която се появи пред погледа им.

— Ами, ще трябва да измислим начин как да съберем мъглата в атмосферата и тогава…

— Татко! — Тя се разкикоти и за Дейвид смехът й прозвуча като музика.

Това е. Той беше довел децата си тук каквото и да му бе струвало.

— Е, да отидем да се срещнем с Ла Синьора.

— Така ли ще трябва да я наричаме? — завъртя очи Мади. — Звучи ми почти средновековно.

— Ще започнем с госпожо Джиамбели, а по-нататък ще видим. И нека да се опитаме да изглеждаме нормални.

— Мад не може. Пубери като нея никога не изглеждат нормални.

— Нито пък такова чудо на природата като теб. — Мади излезе от колата със своите грозни черни ботуши с осемсантиметрови подметки. Стоеше под дъжда, гледаше баща си и приличаше на някаква екзотична принцеса с дълга светла коса, начупени устни и яркосини очи с дълги мигли. Крехкото й телце бе увито в пластове черен плат. На дясното й ухо висяха три реда синджирчета, които подрънкваха. Това беше компромис, който Дейвид направи, защото се уплаши, когато Мади заяви, че ще пробие носа си и ще си сложи халка там или на някое друго по-нехигиенично място.

Тео беше нейна пълна противоположност. Висок, с тъмнокафява къдрава, която се стелеше в невчесана маса около красивото му лице и стигаше до кокалестите му рамене. Очите му бяха по-меко сини и прекалено често според баща му, замъглени и тъжни.

Носеше джинси, които висяха като торба, обувки, почти толкова грозни колкото тези на сестра му, и куртка, която стигаше до средата на бедрата му.

Но това са само дрехи, помисли си Дейвид. Дрехи и коси, общо взето все неща, които не са вечни. Нищо постоянно. Дрехите могат да бъдат сменени, а косите — подстригани. Нима собствените му родители не го бяха обвинявали в бунтарско поведение заради стила му на обличане, когато той самият беше тийнейджър? И нима не беше си обещал тогава, че никога няма да се държи така с децата си, ако има такива!

— Все пак, мили Боже, много му се щеше да носят дреха, които да им приличат.