Нора Робъртс - Отрова

Софи премина на висока скорост покрай избата на Макмилън. Покрай нейната избеляла тухлена сграда с триъгълен островръх покрив, горд и строг. Беше романтичен и прекрасен вход към пещерите, които криеше и пазеше, поне според спомените й. Вътре, както и в избите на Джиамбели, работниците сигурно подреждаха или обръщаха бутилките с шампанско. А може би се приготвяха за дегустация, ако имаше група от посетители или някой винарски клуб беше на ред да ги посети този ден. Други претакаха вино от бъчва в бъчва, докато се утаи и избистри.

Там кипеше работа, помисли си Софи. В сградите, в пещерите, в лабораториите, нищо че лозята все още спяха.

И освен това я чакаше работа в Сан Франциско.

Софи караше из долината като човек, току-що излязъл от затвора. Тай дори се притесни дали изобщо вижда пътя.

— Защо седалката ми е топла?

— Какво? О! — Тя го погледна и се разсмя. — Просто един начин да ти припари под задника, скъпи. Не ти ли харесва? — Натисна копчето и изключи парното под седалката. — Нашата главна цел, нашият приоритет, е кампанията по случай стогодишнината на фирмата. Има много фази, етапи, като например търга миналата седмица, които вече осъществихме. Другите все още стоят на дневен ред. Търсим нещо ново, нещо свежо, но едновременно с това спазваме благородната традиция. Нещо класическо и дискретно, което да се хареса на нашия високопоставен, богат и повече или по-малко изтънчен ценител, и нещо закачливо и приятно, което да привлече вниманието и да хване окото на по-младите и повече или по-малко богати потенциални пазарни единици.

— Аха, ясно.

— Тай, това е нещо, на което трябва да проумееш причините и следствията. Продаването на вино е толкова просто и естествено, колкото и онова, което ти правиш. Ако не го продадеш, излиза, че правиш виното само за себе си, нали така?

Той се размърда, опитвайки се да намери място за коленете си.

— Ами сигурно би ми било по-лесно.

— Виж какво, ти произвеждаш различни качества вино. От най-доброто грозде правиш най-доброто вино, което струва най-скъпо като производство, бутилки, съхранение и така нататък. Правиш и друго, средно като качество, което се продава наливно. Повечето от средствата отиват за осигуряване на продажбите, вместо в производството на виното.

— Без виното обаче, нищо друго няма да има значение.

— И така да е — продължи тя, осъзнавайки че говори малко патетично. — Това е част от моята работа. А сега вече и от твоята. Трябва, да ми помогнеш да продадем тези различни видове вина на потребителите. На обикновения консуматор и на първокласния колекционер. На хотели, ресторанти и на средностатистически семейства. Целта е да достигнем до продавачите на дребно, до брокерите и да ги накараме да мислят, че трябва да купят виното „Джиамбели“, както и онова, което вече ще се нарича „Джиамбели-Макмилън“, че трябва да ги включат техните менюта на всяка цена. За да постигнем това, трябва да продадем както опаковката, така и онова, което е вътре в нея.

— Опаковката е мижи да те лъжем — отвърна, Тай. — Онова, което се съдържа вътре, това е важното, то вдига цената.

— Много умно. Абсолютно си прав. Обаче опаковката, маркетингът, рекламата издигат продукта нагоре към върха на скалата на цените. Хайде да се върнем на виното, става ли?

Устните му се извиха. Тонът й беше пресилено любезен и студен, сигурно указание, че е спечелил точка.

— Добре.

— Моята задача е да създам идеята за продукт, който е интригуващ, скъп, ценен, привлекателен, желан. Така че трябва да познавам продукта и да знам откъде да започна. Но също така трябва да съм наясно с цената и пазара, към които се стремя. Ето това трябва да научиш.

— Значи проучвания, статистики, срещи, сдружения, партита.

Софи се пресегна и го потупа по ръката.

— Ще преминеш и през този ад и ще го преживееш. — Тя направи пауза и леко намали скоростта. — Познаваш ли тази кола?

Тайлър се намръщи и огледа през прозореца тъмния микробус, доста стар модел, който зави от пътя и се насочи към входа на Вила Джиамбели.

— Не.

— Кътър — каза Софи. — Обзалагам се, че е Кътър.

— Можем да се откажем от пътуването до Сан Франциско и да видим дали си права.

Беше много изкусително предложение, а и надеждата в гласа му я развесели. Тя обаче поклати глава и продължи да кара.

— Не. Това ще го накара да си мисли, че е твърде важна личност, Обещавам, че ще въртя мама на шиш, но ще изкопча от нея всичко, когато се върнем.

— Бих искал и аз да съм там.