Нора Робъртс - Отрова

Дейвид изкачи няколкото стъпала и застана през резбованата врата на къщата, като прекара ръка през своята гъста тъмноруса коса.

— Какво има, татко? Нервен ли си?

В гласа на сина му имаше лека насмешка, достатъчна да опъне до крайност и без това изопнатите му нерви.

Тео отвори уста, готов със саркастична забележка на върха на езика си. Но забеляза предупредителния поглед на сестра си и напрегнатото лице на баща си.

— Хей, я се стегни! Можеш да се оправиш с нея сигурен съм — Разбира се — добави Мади. — Тя е само една стара италианска баба, нали така?

Дейвид натисна с пръст звънеца и се засмя.

— Така е.

— Почакай, трябва да си сложа нормалното лице. — Тео сложи двете си ръце върху лицето и започна да опъва кожата, завъртя очите, изкриви устата. — Пфу! Не мога да го намеря.

Дейвид преметна едната си ръка през врата му, а другата през врата на Мади и се засмя, Те тримата щяха да се правят, помисли си той. И всичко щеше да бъде наред.

— Аз ще отворя Мария — Пилар прекоси фоайето. Ръцете и бяха пълни с бели ризи.

Когато отвори вратата, видя след себе си висок мъж, който бе прегърнал две деца през вратовете. И тримата широко й се усмихваха.

— Здравейте. С какво мога да ви бъда полезна?

Това не беше стара италианска бабичка, помисли си Дейвид и пусна децата. Беше една красива жена, с изненада в очите и рози в ръцете.

— Искам да се видя с госпожа Джиамбели.

Пилар се усмихна и се вгледа в лицата на момчето и момичето.

— Тук има много дами с това име.

— Тереза Джиамбели. Аз съм Дейвид Кътър.

— О, господин Кътър! Извинете. — Тя подаде ръката си. Съвсем ми излезе от ума, че всъщност ви очакваме точно днес. — Нито пък, че има семейство, добави си наум тя. Майка й не беше споменала тези подробности. — Моля, влезте. Аз съм Пилар. Пилар Джиамбели… — Щеше по силата на навика да добави и името си по мъж, но навреме се усети и спря. — Дъщерята на Ла Синьора.

— Така ли й викате? — попита Мади.

— Понякога. Когато се запознаете с нея, ще разберете защо.

— Това е дъщеря ми Маделин, а ето и синът ми Теодор.

— Тео — промърмори младежът.

— Приятно ми е Тео, Маделин.

— Наричат ме Мади.

— Добре, нека да е Мади. Заповядайте в приемната. Огънят е запален и е топло. Ще се разпоредя да ви донесат нещо освежително. Какъв противен ден, нали? Надявам се, че сте пътували добре.

— Не беше чак толкова лошо.

— Беше безкрайно — поправи го Мади. — Ужасно… — Но млъкна и загледа със зяпнала уста стаята, в която влязоха. Защото й се стори, че попада в приказките. Дворец, палат, царски покои, помисли си тя. Като картинка от книга, където всичко е ярко, красиво и изглежда старо и безценно.

— Обзалагам се, че е така. Дайте ми палтата си.

— Но те са мокри — възрази Дейвид, обаче Пилар просто ги взе и ги прехвърли върху свободната си ръка.

— Ще се погрижа за тях. Моля седнете, чувствайте се като у дома си. Ще отида да съобщя на майка ми, че сте тук, и ще ви приготвя нещо топло за пиене. Искате ли кафе, господин Кътър?

— С удоволствие, госпожо Джиамбели.

— И аз искам — вметна Мади.

— Не, ти не искаш — рече баща й и тя отново се нацупи.

— По-късно може би?

— Това вече е приказка. Исках да кажа — поправи се Мади, след като лакътят на баща й и напомни за добрите обноски, — да, благодаря.

— А вие, Тео?

— Да, госпожо, благодаря.

— Връщам се след минута.

— Човече! — Тео изчака Пилар да излезе от стаята и се пльосна в едно от креслата, — Те трябва да са безумно богати. Това място прилича повече на музей или нещо такова.

— Не си слагай ботушите там — нареди Дейвид.

— Но това е столче за крака — поясни Тео.

— След като си напъхал краката си в подобни обувки, не можеш да ги слагаш там.

— Супер, тате! — Мади го потупа одобрително по гърба като че той беше малко момче, а тя възрастен човек. — Значи ще си директор или нещо подобно?

— Правилно. — Беше се преобразил от изпълнителен вицепрезидент в координационен директор и бе преминал три хиляди мили разстояние. — Куршумите ще отскачат от мен — промърмори Дейвид под носа си и се обърна, защото дочу стъпки.

Понечи да каже на децата да станат, но нямаше смисъл. Те вече го бяха направили. Когато Тереза Джиамбели влизаше някъде, хората инстинктивно ставаха на крака.

Беше забравил колко е дребничка. Бяха се срещали два пъти в Ню Йорк, на четири очи. Две дълги, подробни срещи. И от двете Дейвид си беше тръгнал с усещането, че е бил в контакт с амазонка, а не с крехката, слабичка жена, която в момента вървеше към него. Ръката, която тя му подаде, беше малка, но силна.