Нора Робъртс - Отрова

— Къщата е съвсем наблизо. Много приятна разходка, особено когато времето е хубаво.

— Зимният дъжд е скъпоценен за лозята. — Дейвид взе якето й и й помогна да го облече.

— От дете чувам само това, когато се оплаквам от влагата. — Пилар излезе навън. — Има директна телефонна линия от едната до другата къща, така че може да се обадите, ако искате нещо или имате въпроси. Нашата икономка се казва Мария и е истинска вълшебница, няма нещо, което да не може да направи. Благодаря ви — добави тя, когато Дейвид отвори вратата на микробуса пред нея.

— Ще имате прекрасен изглед — продължи Пилар, като се обърна към децата, които се наместиха на задната седалка. — От която и да е спалня. Има и басейн.. Разбира се, няма да може да го използвате в това време, но можете да идвате на закрития басейн в голямата къща, ако желаете.

— Закрит басейн! — Очите на Тео светнаха. — Сууупер!

— Това не значи, че можеш да се хвърлиш в него с дрехите, когато ти хрумне — предупреди го баща му. — Не бива да им позволявате да се мотаят из къщата, госпожо Джиамбели. Ще си имате главоболия с тях. Поне една седмица след това ще трябва да се лекувате.

— На теб това не ти помага особено — озъби му се Тео.

— Ние винаги се радваме, когато наоколо има млади хора. И освен това, наричайте ме Пилар.

— Аз съм Дейвид.

Зад гърбовете им Мади се обърна към брат си и направи изразителна гримаса.

— Дейвид, наляво. Оттук можете да видите къщата. Мястото е красиво, а дъждът й придава доста приказно очарование, нали?

— Това ли е? — заинтригуван, Тео се наведе напред. — Доста е голяма.

— Има четири спални, пет бани. Красива всекидневна, но най-приятна е кухнята, поне аз така мисля. Някой от вас умее ли да готви?

— Татко претендира, че може — отвърна Мади. — А ние сме по яденето.

— Много умно. А вие? — обърна се Дейвид към Пилар. — Умеете ли да готвите?

— Да, при това добре, но рядко го правя. Е, поне съпругата ви ще се наслаждава на кухнята, когато пристигне.

Настъпи неочаквана пълна тишина, която накара Пилар да потръпне.

— Разведен съм — наруши неловкото мълчание Дейвид и зави пред къщата. — Ние сме само тримата. Хайде да влезем. Ще свалим багажа по-късно.

— Извинете ме — промърмори Пилар, докато децата се измъкваха от микробуса. — Не предполагах.

— Няма нищо. Естествено е да си помислите, че имам и жена. Мъж, две деца… нормално е да очаквате пълен комплект. Не се притеснявайте. — Той потупа приятелски ръката й и посегна да отвори вратата. — Знаете ли, ще се сбият за спалните. Надявам се, че не обръщате внимание на крясъци и детски кавги.

— Аз съм италианка — отвърна Пилар и излезе под дъжда.

Италианка значи, мислеше си Дейвид доста по-късно. При това великолепна. Високомерна и мила, величествена и грациозна едновременно. И това не беше никаква преструвка, нито трик. Тя просто беше дъщеря на майка си.

Той умееше да вниква в хората. Това беше безценно качество в търговията и при изкачването по хлъзгавата стълбица в големите корпорации. Онова, което разбра за Пилар Джиамбели, беше, че е свикнала да дава нареждания, но също така и да ги изпълнява.

Знаеше, че е омъжена. Знаеше и за кого, но след като не забеляза халка на пръста й, предположи, че бракът й с небезизвестният Тони Авано е приключил или поне има сериозни проблеми. Трябваше да открие какво точно се е случило, преди да си позволи да гледа на тази жена по по-особен начин.

Знаеше, че има дъщеря. Всеки в техния бизнес беше чувал за Софи Джиамбели. Огнената лешникотрошачка според мълвата, която имаше стил и амбиции в изобилие. Беше я срещал няколко пъти и сега се чудеше как ще приеме назначаването му като координационен директор. Може би щеше да се наложи да прави известна политика по отношение на нея, помисли се Дейвид и посегна към цигарите в джоба си. Което го подсети, че там няма никакви цигари, защото ги беше отказал преди три седмици и пет дни.

Което направо го убиваше.

Я мисли за нещо друго, нареди си сам и се заслуша в музиката, която доста силничко се носеше откъм стаята на сина му. Слава Богу, че стаята бе чак в другия край на коридора.

Естествено, както и очакваше, при разпределението на спалните имаше истинска битка. Накрая все пак успяха да се споразумеят за стаите. Дейвид го отдаде на нежеланието им да се представят зле пред непознат човек. Във всеки случай разправията беше далеч под онова, което бе очаквал, и нямаше невъздържани изблици, докато обикаляха къщата и разглеждаха стаите.