Нора Робъртс - Отрова

Защо, по дяволите, си беше сложила парфюм преди да излезе на полето? Едва не я запита, но осъзна, че всъщност не би искал да чуе, нито да разбере причините. Затова не зададе въпроса си.

— Ще работиш ръчно — рече той и се поотдръпна, за да не вдишва изкусителната й миризма. — Пръчка след пръчка. Растение след растение. Ред подир ред.

Тя огледа безкрайната редица от лози, безкрайния низ от растения, които чакаха да бъдат обработени, отрязани или погалени. Зарязването се прави до февруари. Представи си колко безкрайно отегчена щеше да бъде около Коледа.

— Ще прекъснем на обяд — напомни му Софи.

— В един часа. Ти закъсня.

— Но не чак толкова! — Тя обърна глава и тялото, й неочаквано се допря до неговото. Той едва не я прегърна, ръцете му държаха нейните, хванали пръчките и ножиците. И най-слабото движение беше непредвидимо. И не бе желателно.

Очите им се срещнаха. В неговите имаше раздразнение, в нейните — размисъл. И разбиране. Тя усети, че тялото му се напряга, но почувства и отговора на своето собствено. Леко завързване на пулса, инстинктивно вдишване на въздух, резултат от смесването на желанията.

— Добре, добре — едва измърмори Софи и сведе очи към устните му, след което ги върна обратно.

— Продължавай да режеш. — Тайлър отстъпи една крачка като човек, който току-що се е озовал на ръба на дълбока пропаст. Но тя също се обърна, така че телата им отново се докоснаха. А една втора крачка назад щеше да го направи да изглежда страхливец. Или глупак.

— Не се тревожи. Спокойно, Макмилън. Не си моят тип. — Твърде едър, груб и елементарен, помисли си, без да го произнесе на глас. — По принцип.

— И ти не си моят. — Заядлива, превзета и опасна. — Изобщо.

Ако я познаваше по-добре, щеше да знае, че подобно изявление не може да я засегне. Но пък беше предизвикателство за нея. Събуди някакъв, макар и елементарен, интерес.

— Така ли? И какъв е твоят тип?

— Не обичам наперени, агресивни жени с модерни възгледи.

Софи се подсмихна.

— Ще заобичаш. — Тя се обърна към лозите. — Ще спрем работа в дванадесет и половина. — Още веднъж му хвърли поглед през рамо. — Това е компромис. Налага се да свършим много работа през този сезон, затова ще трябва да правим компромиси.

— Добре, в дванадесет и половина. — Той извади ръкавиците си и й ги подаде. — Сложи ги. Ще ти излязат мазоли върху градските ръчички.

— Благодаря. Мисля, че са ми големи.

— Няма значение. Утре ще си вземеш други по мярка, а също и шапка. Не, не там — поправи я той, като видя, че се насочва да отреже друга пръчка.

Отново се наведе зад нея, хвана ръката й и постави ножицата под правилен ъгъл.

И не видя леката й доволна усмивка.

Въпреки че носеше ръкавици, пак й излязоха мехури по ръцете. Те повече я дразнеха, отколкото боляха, докато се преобличаше набързо за следобеда; който щяха да прекарат в града. Издокарана и лъсната, Софи грабна куфарчето си и извика довиждане от вратата. Докато караше към къщата на Макмилън, прехвърли през ума си нещата, които трябваше да вземе, както и какво трябваше да свърши през остатъка от деня. Трябваше да събере всичко най-необходимо от кабинета и от апартамента си за много кратко време.

Спря пред входната врата на обградената с кедри и зид от естествен камък къща и натисна два пъти клаксона на колата. Тайлър не я накара да чака, което й направи добро впечатление. Беше се преоблякъл все пак, което би трябвало да отбележи като положителен напредък. Въпреки че дънковата риза и доста поизносените джинси бяха далеч от облеклото за работа в офис. Реши, че ще се заеме с гардероба му по-късно.

Той отвори вратата на двуместното БМВ кабриолет, ухили се и изгледа нея и покривалото.

— Да не би да очакваш да се сгъна на две в тази играчка?

— Има повече място, отколкото изглежда. Влизай, сега си под мое разпореждане.

— Каква е тази тротинетка? Не можеш ли да караш нещо на четири колела? — продължи да се заяжда Тайлър, докато се наместваше на седалката.

Изглеждаше като голям и капризен мечок в прекрасна малка кутийка.

— Да, мога, но не искам. Освен това обичам да карам собствената си кола. — И го доказа в мига, в който той закопча колана си, като натисна рязко газта и полетя по пътя.

Обичаше планините да преминават размазани покрай нея, докато летеше в дъжда. Бяха като сенки зад сребърна завеса. И редиците от лозя, ред след ред, голи лози, застинали в очакване, заспали до мига, в който слънцето и топлината щяха да ги изпълнят отново със сокове и живот.