Нора Робъртс - Отрова

— Името му е Дейвид Кътър. Работил е в „Льо Кьор“, със седалище Ню Йорк. Утре ще бъде тук. — Тереза се изправи. — Сега ще ви оставим да прочетете договорите си на спокойствие, да дискутирате, да обсъждате и да помислите. — Тя топло им се усмихна. — Хелън? Искаш ли кафе?

Рене категорично отхвърляше отстъплението като тактика. В своята кариера на манекенка, през краткия период, когато бе второстепенна актриса, през немалкото време на бавно катерене по обществената стълбица на лов за мъже тя беше научила едно основно нещо. Единствената правилна посока на движение е напред и нагоре. Затова стоически понесе намеците на старата дама, объркването на съпругата и убийствените погледи на дъщерята. Дори можеше да смята поведението си за победа.. Щеше да продължи да ги презира и мрази, но това нямаше да я спре да общува с тях, след като беше необходимо. Рене си имаше своя диамант на пръста. Беше си го избрала лично и възнамеряваше в най-скоро време да получи и брачната халка. Тони беше входната й врата към света на голямото богатство и тя беше твърдо решена да мине през нея. Рене наистина беше привързана към него. Почти толкова, колкото и към идеята да стане част от богатството на Джиамбели. Затова през следващата година щеше да направи всичко, което зависеше от нея, Тони да заздрави положението си във фирмата. И смяташе да го постигне като негова жена.

— Кажи й сега — нареди му тя, като взе чашата си с кафе.

— Рене, скъпа. — Тони размърда неловко рамене. Можеше почти осезаемо да почувства тежестта на оковите върху гърба си. — Сега е най-неподходящото време.

— Имаше цели седем години да го направиш, Тони. Кажи й! И то веднага. — Тя хвърли многозначителен поглед на Пилар. — Или ще го чуе от мен.

— Добре, добре — съгласи се примирено той и потупа ръката й. Не обичаше скандалите. С любезна усмивка на лицето, Тони стана и прекоси приемната до мястото, където Пилар седеше и се опитваше да успокои стреснатата и явно объркана леля Франческа.

— Пилар, може ли да говоря с теб. Насаме.

През главата й преминаха дузина извинения. В края на краищата тя беше в дома на майка си и бе домакиня. Стаята бе пълна с гости. Леля й се нуждаеше от внимание и подкрепа. Трябваше да поръча да донесат още кафе.

Но всички тези задължения бяха просто извинения и само щяха да отложат момента да се — изправи с лице срещу истината.

— Разбира се — продума тихо тя, сетне каза няколко успокоителни дума на италиански на Франческа и се обърна към Тони.

— Може ли да отидем в библиотеката? — Е, поне не беше помъкнал със себе си и Рене, помисли си Пилар. Когато минаваха покрай нея обаче, тя й отправи твърд и пронизващ поглед, като камъка, който светеше на пръста й.

Поглед на победител, помисли си Пилар. Колко смешно. Нямаше никакво състезание, никой нямаше да пече ли или губи.

— Съжалявам, че мама избра да направи изявлението си пред толкова много хора — започна Пилар. — Ако ме беше уведомила за намеренията си предварително, щях да я убедя да говори с теб насаме.

— Няма значение. Нейните лични чувства към мен са съвсем ясни. — Тъй като перушината му бе доста проскубана и смачкана, очевидно тези чувства го бяха измъчвали доста години. — От професионална гледна точка бих могъл да очаквам повече благодарност. Но няма значение, ще се справя. — Да се справя с чувствата на другите беше второто нещо, което Тони умееше най-добре. Първото бе да не им обръща внимание.

Влязоха в библиотеката и той се отпуска в едно от дълбоките кожени кресла. Някога, преди години, си беше мислил, че ще живее тук или поне тук ще бъде основната му резиденция. За щастие нещата се развиха така, че той предпочете града. Нямаше кой знае колко много за правене в Напа Вали, освен да гледа как зрее гроздето.

— Е, Пилар! — Усмивката му беше мила и очарователна както винаги. — Как си?

— Как съм ли, Тони? — В гърлото й се надигаше истеричен смях и заплашваше да се излее. Но тя го потисна. Това пък беше едно от нещата, които тя умееше да върши най-добре, — Не се оплаквам. А ти?

— Нито пък аз. Зает съм както винаги. Смяташ ли да приемеш предложението на Ла Синьора да вземеш по-активно участие в работата на фирмата?

— Това не беше предложение, а заповед. И не знам какво да правя. — Мисълта за нейната безпомощност все още пронизваше сърцето й като жилото на оса. — Нямах време да размисля.

— Сигурен съм, че ще се справиш. — Тони, се понаведе напред, лицето му беше искрено загрижено.

Това беше част от умението му да очарова и заблуждава събеседника си, помисли си Пилар с лека горчивина. Демонстрация, че е загрижен. Проява на искрен интерес, докато изобщо не му пука за нищо.