Нора Робъртс - Отрова

Нима си мислеха, че ще търпи да спекулират с името му? Той, един Де Морни? Само при мисълта за това целият се разтреперваше и го заливаше непрогледна ярост.

Неговото собствено семейство му бе задавало въпроси. Бяха го разпитвали за бизнеса! Лицемери! О, когато сметките им набъбваха и пазарният дял на фирмата растеше, тогава не задаваха въпроси, нали! Но при първия сигнал, че може да бъдат замесени, веднага предадоха фронта.

Вече бяха готови да го направят изкупителна жертва. Те не му трябваха. Нямаше нужда от тях. Нямаше нужда от престорената им загриженост за неговата етика, морал, методи, за личните му мотиви и отмъщение. Нямаше намерение да ги чака да му поискат оставката, ако само посмееха да го направят. Финансово беше добре осигурен. Може би бе дошло време да си почине, да се оттегли от бизнеса. Една дълга ваканция, едно пълно отпускане.

Щеше да отиде в Европа. А там само репутацията и името, което носеше, щяха да му осигурят най-висшият пост, в която фирма си избереше. Но затова щеше да мисли, когато отново бъде готов да работи. Когато бъде готов да плати на „Льо Кьор“ заслуженото за тяхната нелоялност.

Преди отново да преструктурира и пренареди живота си обаче, Джери трябваше да свърши още една работа.

Този път сам, лично. Младият Макмилън си мислеше, че той няма куража да натисне сам спусъка. Нали така рече. Сега ще им покаже, обеща Джери на себе си. Ще покаже на всички на какво е способен.

Жените от рода Джиамбели щяха да платят скъпо и прескъпо за обидите, които бе изтърпял заради тях.

Софи изтегли електронната поща от офиса си. Предпочиташе да работи в Сан Франциско и там да получава докладите, бележките, въпросите. Но трябваше да се подчини. Беше й забранено да ходи в града без придружител. Временно.

Тайлър отказа да напусне лозята. Плевенето не бе приключило, точно започваше периодът на наливането на гроздовете, имаше малко паразити, листни въшки. Нищо тревожно, мислеше си Софи, докато отговаряше на едно запитване. Осите се хранеха с яйцата на листните въшки. Ето защо покрай лозята и тук-там сред тях бяха засадени храсталаци с къпини, които служеха за убежище на осите.

Не минаваше сезон без тези паразити да ги обезпокоят леко. Но имаше истории, които винарите обичаха да разказват за цели реколти, унищожени от малките пакостници.

Тайлър нямаше да помръдне, докато сам не се убедеше, че всичко е под контрол. А дотогава беше така заета с последните приготовления за сватбата на майка си, че не би могла да отдели време, за да отиде в офиса, а още по-малко в лозовите масиви.

Когато минеше сватбата, щеше да започне гроздоберът. Тогава никой нямаше да има време за нищо друго.

Работата и натоварената програма поне държаха мозъка й далеч от мислите за Де Морни и разследването. Бяха изминали цели две седмици откакто се бе въртяла по завоите без спирачки. Доколкото знаеше, разследването беше попаднало в застой.

Джери де Морни бе друг въпрос. Софи си имаше своите източници на информация и беше отлично осведомена за него. Знаеше, че е бил разпитван не само от полицията, но и от шефовете си. От висшестоящите в компанията „Льо Кьор“. От съвета на директорите, оглавяван от неговият прачичо, за когото се говореше, че е принципен и честен човек. Дано.

Почувства известно задоволство, когато разбра, че е бил притиснат до стената, така както бе притиснато нейното семейство. Между безмилостните юмруци на мълвата и подозрението.

Тя изтегли още един имейл и кликна с мишката, за да отвори файла на екрана.

Докато гледаше как екранът се изпълва, сърцето й изстина.

Беше копие на следващата реклама на фирмата, която щеше да излезе през август.

Представляваше семеен пикник. Слънчева поляна, нашарена от сянката на огромен стар дъб. Весела компания от хора, седнали около дълга дървена маса, отрупана с храна и напитки.

Картината, която Софи бе избрала, включваше няколко поколения от едно семейство. Млада майка с бебе в скута си, малко момче, което си играе с куче на тревата, бащата, който носи върху раменете си момиченце.

Начело на трапезата седеше възрастен мъж, който напомняше Илай, вдигнал чашата си с вино за наздравица. В картината имаше смях, веселие, родова памет, фамилни традиции.

Сега всичко бе променено. Ловко и много сръчно бяха заменили лицата на три от жените. Софи разпозна баба си, майка си и себе си. Собствените и очи бяха разширени от ужас, а устата й отворена във вик. Забита в гърдите й като нож, стърчеше бутилка вино. Имаше и надпис: