Нора Робъртс - Отрова

— Искаш да ти предложа? Добре. Тай, ще се ожениш ли за мен?

— Разбира се. Ноември ме устройва напълно, — Той я хвана за лактите и я повдигна на няколко сантиметра от земята. — Бях планирал през ноември да те помоля аз, но ти както винаги ме изпревари. Ти винаги и във всичко трябва да си първа, бях планирал да се оженим, да си направим един хубав меден месец и да се върнем за зарязването. Нещо като подреден и символичен цикъл, не мислиш ли?

— Не знам, Ще трябва да си помисля.

— Ти също. — Той я целуна силно и я пусна на земята. — Хайде да свърша тук и ще отидем да се обадим на ченгетата, й на семейството.

— Тай?

— Какво?

— Само защото аз ти направих предложението не означава, че не искам пръстен!

— О, да. Ще го имаш.

— Искам аз да си го избера.

— Не, няма да стане.

— Защо? Нали аз ще го нося?

— Ти носиш и лицето си, но не ти си го избирала, нали?

Тя клекна с въздишка до него.

— Това няма абсолютно никакъв смисъл. — Но сложи глава на рамото му, докато той работеше. — Знаеш ли, когато идвах насам, бях уплашена и ядосана. Сега съм уплашена, ядосана и щастлива. Така е по-добре — реши Софи. — Много по-добре.

— Ето това сме ние — рече Тереза и вдигна чашата си, — Това, което сме избрали да бъдем.

Вечеряха на открито, почти като на картината в най-новата реклама на фирма „Джиамбели“. Това беше нарочен, преднамерен избор, помисли си Софи. Баба й щеше да застане с открито лице пред заплахата и да нанесе смъртоносния удар първа, ако е необходимо. Там, където трябва.

Вечерта беше топла, слънцето все още не бе залязло. В лозята зад градините и поляните гроздовете се наливаха със сок и сортът „Пино Ноар“, както Тайлър бе предрекъл, вече започваше да потъмнява.

Четиридесет дни до гроздобера, помисли си Софи. Имаше старо правило. Древен закон. Щом гроздовете започнат да потъмняват, остават четиридесет дни до гроздобер. Дотогава майка й щеше да се е омъжила и да се е върнала от сватбено пътешествие. Мади и Тео щяха да й станат брат и сестра и да тръгнат отново на училище. Тя щеше да планира своята собствена сватба, въпреки че бе помолила Тайлър да се закълне, че няма да обявяват все още намеренията си.

Животът трябваше да продължи, защото както каза Ла Синьора това бяха те. И бяха избрали да бъдат такива.

— Когато имаме проблеми — продължи Тереза, — ги решаваме общо. Цялото семейство. Приятелите ни са с нас. Тази година ни донесе много проблеми, промени и скръб. Но тя ни донесе и много радост. След няколко седмици ние с Илай ще имаме още един син и повече внуци. И — тя погледна към Мади, — доколкото разбирам, ново предприятие, Междувременно отново сме заплашени. Аз мислих много задълбочено кой може да го е направил. Джеймс? Какво е твоето мнение на юрист?

Джеймс остави вилицата и се опита да събере мислите си.

— Макар уликите да сочат, че Де Морни е свързан, дори и само като инициатор на незаконното присвояване и на отравянето на виното, нямаме конкретни доказателства. Твърденията на Донато не са достатъчни, за да бъде убеден прокурорът да повдигне обвинение по тези точки, нито по смъртта на Тони. Освен това се доказа, че Де Морни е бил в Ню Йорк, когато колата на Софи бе повредена.

— Може да е наел някой — започна Дейвид.

— Може, и аз съм съгласен с теб. Но докато полицията няма доказателства срещу него, нищо не може да се направи. Нито пък вие — добави Джеймс — можете да направите нещо. Моят съвет е да не се месите, да оставите нещата да се развиват и системата да работи.

— Не искам да те оскърбя, чичо Джеймс, теб или твоята система, но тя не работи особено добре. Донато беше убит, докато беше вътре в системата. А Дейвид бе застрелян направо на улицата.

— За тези два случая единствено италианските власти имат пълномощия, което връзва ръцете ни още повече.

— Но той измъчва Софи с тези реклами — намеси се Тайлър и отмести чинията си. — Защо да не бъдат проследени откъде идват?

— Бих искал да имам отговор. Де Морни не е глупав, нито пък е безразсъден. Ако той е в основата на всичко, повярвайте ми, покрил се е отвсякъде, изработил си е желязно алиби.

— Влязъл е в моя апартамент, седял е там и е застрелял най-хладнокръвно баща ми. Смятам, че това в никакъв случай не е особено умно. По-скоро е безразсъдно. Трябва да бъде наказан. Трябва да бъде преследван и измъчван, така както преследва и измъчва моето семейство.

— Софи. — Хелън посегна през масата. — Извинявай. Понякога правосъдието не е онова, което искаме да бъде или което очакваме.