Нора Робъртс - Отрова

— Разбира се, че означава. Лозята…

— Не говоря за лозята, Тайлър. — Тереза махна с ръка към вратите на терасата, към музиката и светлините. — Имам предвид това, модните тоалети, глупавите, нищо неозначаващи разговори, блясъка на накитите и златото.

— Така е. Нищо от това не ме интересува.

— Но все пак дойде, заради дядо си.

— Заради него и заради теб, Ла Синьора. Заради… семейството. Ако тези неща нямаха значение за мен, щях да си вдигна чуковете още миналата година, когато преобърна живота ми с краката нагоре.

— Все още не си ми простил, така ли? — засмя се тя.

— Не съвсем. — Но вдигна ръката й с изключително галантен жест и я целуна.

— Ако си беше тръгнал, щях да намеря начин да те върна. Щях да те накарам да съжаляваш, но щях да те върна. Ти си необходим тук, Тай. Трябва да ти кажа нещо, защото дядо ти не иска.

— Да не би да е болен? — Тайлър обърка стъпките на танца, като рязко се извърна да потърси Илай сред тълпата.

— Не гледай него. Гледай мен. Мен! — повтори тя много настойчиво. — По-добре ще бъде дядо ти да не знае за какво си говорим.

— Повикахте ли доктор? Какво му е?

— Болен е. Боли го сърцето. Баща ти се обади.

— Какво иска? Пари ли?

— Не. Той знае, че няма да получи повече пари. — Може би не трябваше да му казва, да го запази в тайна. Почувства как го налегна мъка. Но момчето, реши след кратко размишление Тереза, имаше правото да знае. Правото да защитава своето, пък било то и срещу близките. — Бил обиден. И много ядосан. Нашите настоящи проблеми, скандалите ни, както той се изразил, били замесили и неговото име и нарушили социалния му живот, като му причинили големи затруднения. Освен това полицията му била задавала въпроси, разпитвали са го, естествено. И той обвинява Илай.

— Обещавам ти, че няма да се обади повече. Аз ще се погрижа за това.

— Знам, че ще го направиш. Ти си добро момче, Тайлър.

Той погледна надолу към нея и се насили да се усмихне.

— Така ли?

— Да, много добро. Не би трябвало да ти казвам всичко това, но Илай има меко сърце. Това го нарани много.

— А аз… — според теб нямам меко сърце.

— Имаш. И то достатъчно. — Тя вдигна ръката си от рамото му и го погали по бузата. — Разчитам на теб. Дори завися от теб. — Когато на лицето му се изписа изненада, Тереза продължи. — Това изненадва ли те, или те плаши?

— Може би и двете.

— Уреди нещата. — Беше заповед. Макар да бе изказана меко, пак си беше заповед. Сетне Тереза отстъпи. — Сега върви, намери Софи и я изведи навън. Ако трябва, дори я съблазни.

— Тя не се съблазнява лесно.

— Имам впечатлението, че ти умееш да се оправяш с нея. На този свят няма много хора, които успяват да го постигнат. Не съм я виждала от известно време. Върви да я намериш и разсей мислите й поне за няколко часа.

И това, ако не беше благословия, помисли си развеселено Тайлър. Не беше обаче много сигурен дали я иска. За момента беше готов да изпълни нареждането на Тереза. Да намери Софи и да изчезне заедно с нея.

Тя не беше в залата, нито на терасата. Той не искаше да пита хората дали са я виждали, защото това според него щеше да го изложи — да заприлича на някакъв полудял от желание идиот, който си търси гаджето. Което всъщност си беше самата истина. Без да се оглежда много-много, Тайлър прекоси залата, надникна в приемната, където някои от гостите бяха предпочели да поседнат и да си и поговорят. Видя там семейство Мур. Джеймс пушеше пура, а Хелън пиеше чай и слушаше как мъжът й разчепква някакъв стар юридически казус. Линк и момичето му, за които Тайлър мислеше, че отдавна са си отишли, бяха също там, наставени удобно на съседния диван.

— Тай, ела при нас. Вземи си една пура.

— Не, благодаря. Аз само…Ла Синьора ме помоли да намеря Софи.

— Не сме я виждали от известно време. Оу, я виж колко е часът! — Линк стана на крака и вдигна Андреа. — Хайде да си вървим.

— Може да е слязла долу — предположи Хелън. — Да се освежи или да си поеме глътка въздух.

— Да, ще проверя.

Той тръгна надолу и срещна Пилар на стълбите.

— Майка ти се чуди къде е Софи.

— Не е ли горе? — Пилар разсеяно отметна косата си назад. Не искаше нищо друго освен десет минути свеж въздух и чаша студена вода. — Не съм я виждала от… около половин час, Тъкмо се опитвах да говоря с Джина през вратата на стаята й. Тя се е заключила вътре. Очевидно пак са се скарали с Дон. Хвърля разни неща, плаче истерично и, разбира се, вече е събудила децата. Те реват, та се късат.

— Благодаря за предупреждението. Ще се опитам да избегна тази част на къщата.