Нора Робъртс - Полунощ в стаята на сенките

— Господи, Дик, не стой на дъжда.

— Да, добре. Ще се видим след няколко часа.

— Ще донеса и храна. Не се опитвай да готвиш нищо, за Бога! Няма смисъл да подпалиш къщата, преди да си изкарал нощта в нея.

— Майната ти — отвърна Диклън и чу смеха на Реми, преди да затвори.

Запали двигателя отново и подкара колата. Стигна чак до основата на двойното стълбище, което водеше към входа. Отвори жабката и извади ключовете от къщата, които му бяха изпратили след сключването на сделката.

Излезе от мерцедеса и незабавно подгизна. Реши да остави пренасянето на багажа за по-късно и се втурна да се скрие в къщата. Усети няколко от тухлите на пода да поддават застрашително под тежестта му и се разтърси като куче.

Помисли си, че по колоните трябваше да има пълзящи растения. Нещо интересно с красиви сини цветове. Можеше да си ги представи, ако се съсредоточеше достатъчно. Нещо отворено, почти като чашка, с оформени като сърчица листа.

„Сигурно съм виждал подобни растения някъде“ — каза си той и се обърна към вратата. Беше двойна, с тежка резба, дълги сводести стъклени панели от двете страни и прозорец с формата на полумесец отгоре. Той прокара пръсти по вратата и усети как старото му вълнение се завръща.

— Добре дошъл у дома, Дик — произнесе той високо и отвори.

Фоайето беше същото, каквото го помнеше. Просторен под от борово дърво, величествен таван. Двоен венец от красиви гипсови цветя оформяше розетката на тавана. Вероятно в отминалите дни там бе висял тежък кристален полилей. Единственото, което се виждаше сега, бе електрическа крушка, увиснала на дълга жица. Радостното бе, че крушката светна, когато Диклън натисна ключа за осветлението.

Най-впечатляващо беше стълбището, което се издигаше елегантно нагоре до втория етаж, където завиваше наляво и надясно към всяко крило.

А за какво на един ерген, който засега не възнамеряваше да променя статута си, му бяха нужни две крила, бе неуместен за момента въпрос.

Перилата бяха покрити със сива прах, но когато потърка пръст в тях, Диклън усети гладкото дърво отдолу. Колко ли ръце бяха докосвали изящния парапет? Колко пръсти го бяха галили нежно като него? Подобни въпроси го вълнуваха и привличаха още по-силно към къщата.

Същите тези въпроси го накараха да се качи енергично по стълбите, оставил външната врата отворена, докато багажът му все още чакаше в колата.

Сигурно навремето стълбите са били покрити с пътеки. Вероятно килимите са били тъмночервени, украсени с богати шарки. Подовете, перилата и масите са били лъскани фанатично с восък, докато заблестят като кристалните полилеи.

А на приемите жени в ослепителни рокли, самоуверени и стилни, са слизали елегантно по стълбите. Някои от мъжете сигурно са се събирали в билярдната зала, използвайки играта като извинение да запалят пурите си и да побъбрят за политика и финанси.

Слугите са бързали нагоре-надолу, безшумни и почти невидими, стъквали са огъня, разчиствали са чашите и са изпълнявали нарежданията.

На площадката Диклън бутна един от дървените панели. Скритата врата бе замаскирана умело в стената под избелели тапети. Не знаеше откъде бе разбрал, че тук има врата. Вероятно някой му бе споменал за нея.

Той надникна в мрачния, влажен коридор. Реши, че това е част от лабиринта на слугинските помещения. Семейството и гостите не биха искали прислугата да им се мотае из краката. Добрият прислужник не оставяше следи от работата си, а изпълняваше задълженията си тихо и дискретно.

Диклън се намръщи и присви очи, за да вижда по-добре. Откъде ли пък му бе дошла тази мисъл? От майка му? Не. Колкото и снобски да се държеше от време на време, тя никога не би казала нещо толкова помпозно.

Той сви рамене и затвори вратата. Щеше да проучи района друг път, когато си носеше фенер и торбичка с храна.

Тръгна надолу по коридора, като надничаше през вратите. Празни стаи, пълни с прах, миризма на влага и сива светлина от дъждовния ден. По някои от стените все още имаше тапети, други приличаха на оголени скелети.

Всекидневната, кабинетът и, разбира се, билярдната зала, които си бе представял, както и старият махагонов бар все още си бяха на мястото.

Той се заразхожда около него, като докосваше дървото, клякаше и оглеждаше изработката.

Беше се влюбил в дървото в гимназията. До днес това бе най-дългата му любов. През лятото бе започнал работа като дърводелец, макар семейството му да бе възразило. Той самият обаче не харесваше идеята да прекара дългите летни дни затворен в адвокатската кантора като чиновник и искаше да работи на открито, да подобри фигурата и тена си.