Нора Робъртс - Полунощ в стаята на сенките

— Толкова и минаха. Почти два часа и половина. Добре ли си, Дик? Изглеждаш ми изнервен.

— Вероятно дългото шофиране е виновно за това. Господи, толкова се радвам да те видя.

— Крайно време беше да го кажеш — ухили се Реми и прегърна приятеля си. — Хей, момче, явно си поспортувал доста. Я се обърни да ти видя задника.

— Идиот такъв! — плесна го Диклън по гърба. — Кажи ми нещо — помоли той, като се отдръпна назад. — Наистина ли съм се побъркал?

— Разбира се. Но пък ти винаги си бил побъркан. Хайде да слезем долу и да пийнем по нещо.

Настаниха се на пода на онова, което навремето е било стаята за джентълмени, и сложиха пред себе си кутия с пица и бутилка „Джим Бийм“.

Първата глътка бърбън затопли приятно стомаха на Диклън. Пицата беше вкусна и гореща и го накара да реши, че странните чувства, които бе изпитал, се дължаха на умора и глад.

— Дълго ли възнамеряваш да живееш по този начин, или ще си купиш един-два стола? — попита Реми.

— Нямам нужда от столове — отвърна Диклън, като взе бутилката от него и отпи щедра глътка. — Поне не засега. Искам първо да пооправя малко. Имам си мебели в спалнята, може да сложа маса в кухнята. Но ако започна веднага да купувам мебели, само ще ми пречат, докато ремонтирам къщата.

Реми се огледа наоколо.

— Като гледам в какво състояние е, ще се нуждаеш от инвалидна количка, преди да приключиш с ремонта.

— Става дума най-вече за козметичен ремонт. Хората, които са живели тук последни, са свършили доста работа. Изглежда са възнамерявали да превърнат мястото в лъскав хотел или нещо подобно. Минали цели шест месеца преди да се откажат. Вероятно са им свършили парите.

Реми повдигна вежди, прокара пръст по пода и огледа дебелия слой прах.

— Жалко, че не можеш да продадеш цялата тази мръсотия. Щеше да станеш неприлично богат. О, забравих. Ти вече си неприлично богат. Как е семейството ти?

— Както винаги.

— Сигурно си мислят, че горкото им момче е мръднало.

— О, да. Може и да са прави, но на мен така ми харесва. Ако бях изкарал още едно дело или събрание, щях да се удавя.

— Корпоративното право те скапа, скъпи — отбеляза Реми, като облиза соса от пръстите си. — Трябваше да опиташ с наказателното. То раздвижва кръвта. Само кажи и утре ще се захванем за работа заедно.

— Благодаря за идеята. Очевидно още не си се отказал от нея.

— Така си е. Обичам хитрите уловки, сложните думи и борбата. Всяко едно дяволско нещо от работата — поклати глава Реми и взе бутилката. — А ти никога не си ги обичал.

— Така е.

— Как можеш да загърбиш всички онези години в Харвард? Така ли ти казват вашите?

— Да, заедно с още няколко неща.

— Грешат. Знаеш го, Дик. Не захвърляш нищо. Просто се захващаш с нещо различно. Успокой се и му се наслаждавай. Вече си в Ню Орлиънс или поне достатъчно близо. Тук я караме по-леко. Скоро ще те накараме да забравиш, че си янки. Ще затанцуваш кажунските танци и ще ядеш червен боб и ориз в деня за пране.

— Да, възможно е да стане.

— Ела в града, когато се настаниш. Двамата с Ефи ще те заведем на вечеря. Искам да се запознаеш с нея.

Реми бе свалил вратовръзката и сакото си и бе навил ръкавите на адвокатската си синя риза. Диклън си помисли, че с изключение на косата приятелят му не изглеждаше по-различен от дните, когато двамата бяха в Харвард и поглъщаха пици с бърбън.

— Наистина ли ще го направиш? Ще се ожениш ли?

Реми въздъхна.

— Дванадесети май. Ще си седна на задника, Дик. Тя е точно това, което искам.

— Библиотекарка — учудено каза Диклън. — Ти и библиотекарка.

— Специалист по проучванията — поправи го Реми и се засмя. — Най-хубавият книжен плъх, който някога съм виждал. И е много умна. Луд съм по нея, Дик. Направо съм откачил.

— Радвам се за теб.

— Все още ли се чувстваш виновен за… как й беше името? Дженифър?

— Джесика — отвърна Диклън и отпи намръщено от бутилката. — Няма начин да не се почувстваш виновен, ако отмениш сватбата си три седмици преди съдбовната дата.

Реми сви рамене.

— Може и така да е, но щеше да се чувстваш по-зле, ако се беше оженил.

— Вярно е — потвърди той, но сивите му очи запазиха виновния си поглед. — Мисля, че Джесика щеше да се чувства по-добре, ако се бяхме оженили, а после развели на следващия ден. Цялата история й се отрази доста тежко. В момента се вижда с братовчед ми Джеймс.

— Джеймс… Джеймс… Кой беше той? Онзи, дето пищи като момиче, или онзи, дето прилича на Дракула?

— Нито един от двамата — отвърна Диклън и се усмихна леко. — Джеймс е идеалният. Пластичен хирург, играч на поло, колекционер на марки.