Нора Робъртс - Полунощ в стаята на сенките

Онова лято бе един от малкото случаи, в които баща му бе успял да надделее над майка му и бе застанал на негова страна.

Доволният Диклън се сдоби с чудесен тен, безброй мазоли, мехури и болки в гърба. И се влюби в строителството.

Всъщност не толкова в строителството, колкото във възстановяването. В грижите за нещо, което вече бе създадено, в ремонтирането и реставрирането му.

Нищо друго не му бе доставяло такова удоволствие. Имаше дарба за това. Бригадирът му, едър, симпатичен ирландец, му го бе казал. Добри ръце, добри очи, добър мозък. Диклън никога не забрави онова прекрасно лято. Оттогава не бе преживявал толкова хубави дни.

Но може би сега отново щеше да изпита същото задоволство. Определено не му беше достатъчно да живее с мисълта, че всеки ден прави онова, което е приемливо или се очаква от него.

С нарастващо удоволствие и нетърпение той се върна към проучването на къщата си.

На вратата на балната зала спря и се ухили.

— Уха! Страхотно! — извика Диклън.

Гласът му отекна в празното помещение. Изпълнен с радост, той бързо влезе вътре. Подът беше мърляв, издраскан и покрит с петна. Части от него бяха повредени там, където някой бе издигал допълнителни стени, за да раздели залата, а после друг ги бе съборил.

Но той можеше да поправи щетите. Някакъв кретен беше боядисал в жълто оригиналните гипсови стени, но той щеше да оправи и това.

Поне бяха оставили тавана на мира. Гипсовата розетка беше великолепна, сложен венец от цветя и плодове. Имаше нужда от ремонт и добър майстор. Щеше да си намери такъв.

Диклън отвори прозорците към терасата. Занемарената джунгла на градината се разпростря пред очите му. Тухлените пътеки бяха разбити и сред тях растяха бурени. Но вероятно навън имаше истинско съкровище от хубави растения. Щеше да си намери добър градинар, но и той самият щеше да поработи върху пущинака.

Повечето външни постройки представляваха мизерни развалини. Виждаха се част от комин и покритата с бръшлян стена на къщичката на работниците, както и изронените тухли и ръждясалият покрив на стария гълъбарник — креолските плантатори бяха отглеждали много гълъби.

Диклън бе получил само три акра с къщата, така че вероятно някои от другите постройки, принадлежали на плантацията, в момента се рушаха в чужди земи.

Но пък той си имаше дървета. Прекрасни дървета. Старите дъбове, които ограждаха алеята, бяха покрити с мъх, а дебелите клони на висока топола се люлееха от силния вятър като праисторическо чудовище.

Някакво цветно петно привлече вниманието му и го накара да излезе навън в дъжда. Нещо цъфтеше. Висок храст с тъмночервени цветове. Какво, по дяволите, цъфтеше през януари? Диклън реши, че трябва да попита Реми за това.

Той затвори очи за момент и се вслуша. Не чуваше нищо, освен плющенето на дъжда по покрива, дърветата и земята.

Беше постъпил правилно. Все пак не беше луд. Чувстваше, че това място му принадлежи, а ако не беше прав, какво от това? Щеше да си намери друго. Поне най-после бе събрал енергията да започне да търси.

Диклън се обърна и тръгна през балната зала към семейното крило, за да огледа петте спални.

Осъзна, че си тананика тихичко, докато оглежда първата.

„След края на бала, след настъпването на сутринта… След като танцьорите си тръгнат, след като звездите угаснат…“

Той спря и погледна през рамо, сякаш очакваше да види някого зад гърба си. Това пък откъде се бе появило? Мелодията, думите… Диклън разтърси глава и се стегна.

— От балната зала, идиот такъв — наруга се той. — Мислиш за балната зала и започваш да си пееш бални мелодии. Странно е, но не е смахнато. А и да си говориш сам, не означава, че си луд. Много хора го правят.

Вратата към стаята отсреща бе затворена. Макар да очакваше скърцане на панти, звукът все пак го накара да потръпне.

Това неприятно чувство бе последвано незабавно от силно учудване. Можеше да се закълне, че усеща аромат на парфюм. Цветя. Лилии. Сватби и погребения. За момент си представи цветята, красиви и снежнобели, във висока кристална ваза.

Следващото му чувство бе раздразнение. Беше изпратил малко мебели преди пристигането си, включително спалнята си. Хамалите я бяха оставили в погрешна стая, макар да им бе дал изрични инструкции. Искаше да се настани в голямата спалня в ъгъла, която гледаше към градината, езерото и алеята с дъбовете.

А сега трябваше да се примири с тази стая или да влачи самичък мебелите.

Ароматът на лилии беше невероятно силен, почти замайващ. Диклън объркано осъзна, че това дори всъщност не бяха неговите мебели. Леглото беше огромно, с балдахин от тъмносиня коприна. Имаше красив гардероб, покрит с дърворезба, и висок скрин. Той долови миризмата на восък въпреки аромата на лилиите. Видя цветята във високата кристална ваза, поставена на тоалетката, чиито крака бяха извити като шии на лебеди. Столът беше изящен и крехък, а седалката му представляваше красив гоблен от сини и червени рози.