Нора Робъртс - Полунощ в стаята на сенките

Сребърни четки и златна брошка с крилца с емайлиран часовник в нея. Дълги сини завеси. Газови аплици с мека светлина. Бяла женска роба, метната на облегалката на синьо кресло.

Свещници на полицата над камината и снимка в сребърна рамка.

Диклън видя всичко ясно като на снимка. Преди мозъкът му да успее да регистрира гледката, той вече гледаше празната стая, зад чиито прозорци се лееше проливният дъжд.

— Мили Боже — изстена той и се хвана за вратата, за да запази равновесие. — Какво, по дяволите…

Пое си дълбоко дъх. Наоколо нямаше нищо, освен влага и прах.

„Представям си — помисли си той. — Просто си представям как е изглеждала стаята.“ Не беше видял, нито помирисал нищо. Очевидно очарованието и духът на мястото му бяха подействали.

Но не успя да се принуди да пристъпи през прага.

Затвори вратата и тръгна право към ъгловата стая. Мебелите му бяха там, както бе наредил, и видът им го облекчи и успокои.

Доброто старо легло в стил „Чипъндейл“ с великолепната си табла. Единственото нещо, за което винаги бе единодушен с майка си, бе любовта към антиките, уважението към уникалната им изработка и история.

Беше купил леглото, след като двамата с Джесика отмениха сватбата. Е, добре де, той я беше отменил, призна си Диклън с обичайното чувство за вина. Беше искал да започне на чисто, затова бе потърсил и закупил мебелите за спалнята си.

Беше избрал ергенския скрин не само защото изглеждаше, че ще си остане такъв дълго време, но и защото хареса стила му, късите, извити крака и тайните отделения. Шкафът бе подбран специално, за да скрие телевизора и стереоуредбата му, а елегантните лампи „Деко“, тъй като обичаше смесицата на стилове.

Видът на мебелите му в просторната стая с елегантна камина от тъмнозелен гранит, сводести прозорци, леко избелели тапети и тъжно очукан под го успокои.

Съседната гардеробна го накара да се усмихне. Сега се нуждаеше само от личен прислужник, фрак и бяла папионка. Диклън потръпна леко, когато видя банята, модернизирана по някое време през седемдесетте и боядисана в яркозелено, и закопня за горещ душ.

Реши да се поразходи набързо из третия етаж, а после да изпробва кошмарната зелена вана.

Отправи се нагоре. Мелодията отново зазвуча в главата му — лек и приятен валс. Е, поне щеше да му прави компания, докато Реми се появи.

„Много надежди се стопиха след бала…“

Тук стълбището беше по-тясно. Очевидно този етаж бе предназначен за децата и слугите, които не се нуждаеха от лукс.

Реши да остави слугинското крило за по-късно и да разгледа детската стая, склада и тавана.

Протегна се към месинговата дръжка на вратата, потъмняла от времето. Ледено течение, което сякаш прониза костите му, се понесе по коридора. Диклън изненадано забеляза как дъхът му излиза на облачета.

Когато стисна дръжката, внезапно усети да му се повдига. Обля го ледена пот. Зави му се свят.

Изпита толкова силен страх, че му се прииска да побегне с писъци. Вместо това отстъпи назад и се облегна на стената. Ужасът го задушаваше като ръцете на убиец.

„Не влизай там. Не влизай там.“

Откъдето и да се бе появил гласът в главата му, той бе склонен да се вслуша в него. Беше чувал слуховете, че къщата е обитавана от духове, но нямаше нищо против.

Или поне досега бе смятал, че няма нищо против.

Но идеята да отвори вратата и да застане срещу онова, което го очакваше от другата страна, му се стори налудничава. Не и на празен стомах. Не и след десетчасово шофиране.

— Бездруго само си губя времето — каза той на глас. — Би трябвало да разтоваря колата, да си прибера багажа.

— С кого говориш, скъпи?

Диклън подскочи като баскетболист под коша и едва успя да сдържи писъка си.

— По дяволите, Реми! Изкара ми акъла!

— Ти си човекът, който стои и си говори с някаква врата. Аз извиках няколко пъти, докато се качвах, но предполагам, че не си ме чул.

— Очевидно не съм.

Диклън се облегна отново на стената, пое си дъх и се загледа в приятеля си.

Реми Пейн имаше отраканата хубост на мошеник. Беше направо роден за адвокатската професия. Хитър, умен, с весели сини очи и широка уста, която можеше да се разтегне в обезоръжаваща усмивка и да те накара да повярваш на думите му, макар да долавяш, че те баламосва.

Беше леко кльощав, макар да имаше апетита на слон. В колежа носеше тъмнокестенявата си коса като лъскава грива над яката си. Сега бе подстриган късо.

— Мислех, че каза няколко часа.