Нора Робъртс - Полунощ в стаята на сенките

Не че Колийн Съливан Фицджералд някога злорадстваше. Тя просто повдигаше веждите си в идеална дъга и оставяше мълчанието й да свърши работата.

Преди да тръгне от Бостън, се отби при нея и тя му заяви категорично, че си е загубил ума. И че ще проклина деня. Да, беше сигурен, че употреби точно тези думи: „Ще проклинаш деня.“

Засега още не бе започнал да проклина, но като гледаше джунглата от бурени, олющената боя и изпочупените прозорци на старата плантация, и той самият започваше да се съмнява в здравия си разум.

Какво го бе накарало да мисли, че може да възвърне някогашното великолепие на порутената развалина? Или по-скоро, защо му трябваше да го прави? Та той беше адвокат, за Бога, един Фицджералд от прочутото семейство Фицджералд в Бостън. Биваше го повече да размахва стик за голф, отколкото чук.

Ремонтирането на градската къща през свободното му време в продължение на две години не можеше да се сравни с преместването в Ню Орлиънс, където трябваше да се прави на строителен предприемач.

Дали мястото изглеждаше толкова зле и последния път, когато бе идвал тук? Възможно ли беше? Разбира се, това беше преди пет, не, шест години. Със сигурност не изглеждаше толкова ужасно, когато го видя за първи път. Тогава беше на двадесет години и прекарваше бурно Марди Гра 2 2 Заговезни при католиците. Празнуват се преди великденските пости с голямо веселие и карнавал. — Б.ред. със съквартиранта си от колежа. Единадесет години, помисли си той, като прокара пръсти през гъстата си руса коса.

Старият Мане Хол тормозеше мозъка му вече единадесет години. Дори любовната лудост не продължаваше толкова. Поне не неговата.

А сега къщата му принадлежеше, за добро или за зло. Но вече го измъчваше предчувствието, че лошото щеше да е повече.

Сивите му очи, в момента студени като дъжда, огледаха постройката. Изящните арки на двойното стълбище, което водеше към терасата на втория етаж, го бяха очаровали в онзи далечен февруари. Както и всички онези високи сводести прозорци, беседката на покрива, елегантните бели колони и парапетите от ковано желязо. Луксозната смесица от италианския и гръцкия класицизъм му напомняше Стария свят и му се струваше невероятно красива и типично южняшка.

Още тогава бе почувствал, по начин, който изобщо не можеше да обясни, че не е на мястото си в Нова Англия.

Къщата го бе привлякла неудържимо и той си бе представил интериора й още преди двамата с Реми да влязат вътре.

Или пък двата галона бира, които бяха изпили, го бяха подлъгали и накарали да мечтае.

На пияно хлапе, едва надраснало юношеските години, не можеше да се има доверие. Нито пък на трезв, тридесет и една годишен мъж, призна си Диклън неохотно.

В мига, когато Реми му съобщи, че Мане Хол отново е на пазара, той се включи в наддаването. Място, което не бе виждал десет години. Но просто трябваше да го притежава. Струваше му се, че бе чакал цял живот да го нарече собствено.

Цената беше разумна, ако не се смяташе онова, което трябваше да се вложи в къщата, за да стане обитаема. И той не искаше да се затормозява с този проблем. Поне досега.

Къщата беше негова, независимо дали беше луд или не. Заради нея беше сменил адвокатското си куфарче с колан с инструменти. А тази мисъл подобри настроението му.

Той извади мобифона си. Е, човек можеше да изкара един адвокат от Бостън, но… Загледан в къщата, Диклън звънна на Реми Пейн.

Свърза се със секретарката му и си представи Реми, седнал зад бюрото си, отрупано с папки и документи. Това го накара да се усмихне, бърза, леко изкривена гримаса, която смекчи строгата линия на устата му.

Да, животът можеше и да е по-лош, каза си той. Можеше сега да седи на мястото на Реми.

— Привет, Дик — обади се Реми и ленивият му, провлечен глас нахлу в мерцедеса. — Къде си, момче?

— Седя си в колата и оглеждам белия слон, който имах неблагоразумието да купя. Защо, по дяволите, не ме накара да се откажа? Или не ме вкара в лудницата?

— Вече си тук! Кучи сине! Мислех, че няма да пристигнеш по-рано от утре.

— Поизнервих се — отговори Диклън и потърка наболата си брада. — Шофирах почти цяла нощ, а и тази сутрин потеглих рано. Реми, какво, за Бога, съм мислел?

— Проклет да съм, ако знам. Слушай, дай ми час-два да приключа с работата и ще дойда при теб. Ще донеса и пиячка. Ще вдигнем тост за онази съборетина и ще наваксаме пропуснатото.

— Добре. Това е чудесно.

— Влиза ли вътре вече?

— Не. Събирам кураж да го направя.