Нора Робъртс - Партньори

— Не. — Той отмести косата от лицето й. — Не си страхливка. Ти си човешко същество. И имаше нужда от известно отпускане. Да прогониш мислите, да затвориш очи и да се отпуснеш. Аз също. — Мат се усмихна с лека самоирония. — А не зная по-добър начин за отпускане от този. Действа по-ефикасно от аспирина.

Тя също направи опит да се засмее.

— Ще трябва винаги да си ми подръка, когато ме заболи глава. — Сведе устни и го целуна по брадичката, сетне отново вдигна глава. — Мисля, че ще мога да се справя. Мога.

Може би, помисли си той. А може би не. Но щеше да я подложи на първата проверка.

— Добре. Искам да отида до лабораторията и да взема медальона, независимо дали са направили пробите, или не. Ще се чувствам по-сигурен, ако е в мен.

Лоръл кимна.

— А на сутринта ще отидем да се видим с Луис.

Аз ще отида, поправи я на ум Мат, ала кимна в знак на съгласие. Това щеше да го свърши сам, когато му дойдеше времето.

— Ако не си признае, ще повикаме полиция.

— Съгласна съм — отговори простичко тя. Сърцето й биеше спокойно.

Той седна, като се чудеше къде ли бе захвърлил дрехите си.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не. — Лоръл въздъхна дълбоко. Какво беше казала баба й? Това е животът и човек трябва да го живее. — Ще ти кажа какво смятам да направя за теб, Бейтс, и повярвай ми, ти ще бъдеш първият мъж, за когото ще го направя.

Той стана и обу панталоните си. Усмивката му се разшири.

— Сериозно? И какво е то?

— Мисля да ти сготвя вечеря.

— Лоръл! Аз съм зашеметен!

— Предполагам, че ще бъдеш два пъти повече, след като я изядеш — промърмори тя.

— Можем да вечеряме навън — предложи нерешително Мат.

— Не бъди страхливец — отвърна укорително Лоръл, докато премисляше какво има в хладилника, което би могла да използва за готвене. — Най-добре купи бутилка вино. — Тя наведе глава и закопча останалите копчета на ризата му. — И пакетче сода бикарбонат добави, като се смееше.

— Бикарбонат ли! — повтори Мат. — Не ми вдъхва много доверие.

— Така е, ала може да ни потрябва. Нека да бъдем предвидливи.

— Няма да се бавя.

— Вземи ключовете ми, в случай че съм в кухнята и не те чуя. — И Лоръл обви врата му с ръце. — Опитай се да контролираш похотливите си клетчици, докато си навън.

Той я целуна, после я тупна приятелски по дупето.

— Един час — обеща Мат и затвори вратата.

Един час, помисли си тя и сложи ръце под главата си, докато гледаше в тавана. Достатъчно време да направи наистина героичен опит да сготви нещо.

Не й отне много време, за да подреди апартамента, както и да осъзнае колко лесно Мат се бе измъкнал от задължението да й помогне. Но реши, че да яде онова, което щеше да му сготви, щеше бъде достатъчно голямо наказание за него. Лоръл отвори хладилника.

Малко сок, малко мляко, кило масло. Хм, един килограм масло, усмихна се тя. Как се бе случило това? Имаше и зеленчуци за салата. Освен това беше сигурна, че някъде из къщата имаше готварска книга. Щеше да й трябва и тенджера.

Петнадесет минути по-късно Лоръл бе затънала до лакти в продуктите за ястието с риба тон и макарони, което бе избрала от готварската книга. Пишеше, че е елементарно. Ала този, който бе писал готварската книга, не познаваше Лоръл. Тя продължи да чете рецептата, когато телефонът иззвъня.

Сигурно е Мат, помисли си Лоръл, избърса ръце и се запъти към него. Вероятно иска да ме пита дали не бих предпочела да вземе китайска храна от някой ресторант пътьом. Няма да ми се измъкнеш така лесно, Бейтс, подсмихна се тя. Обещавам ти.

— Ало?

— О, Лоръл, слава Богу, че си в къщи.

По гръбнака й премина тръпка на напрежение.

— Мариън! Какво има?

— Лоръл, не знам какво да правя. Не знам на кого да се обадя. Луис.

— Какво се е случило с Луис? Ранен ли е? — попита бързо Лоръл.

— Не. Не знам — гласът прекъсна и Мариън започна да хлипа.

— Успокой се и ми разкажи какво е станало! — Чу дишането й в слушалката.

— Никога досега не съм го виждала такъв. Толкова зле. Цял ден не говори с никого, но това се е случвало и преди. О, Господи, Лоръл — извика Мариън, — положението му се влоши след Ан! Лоръл, — подзе изведнъж делово тя — нуждая се от помощ.

— Аз ще ти помогна — отвърна спокойно Лоръл. — Разкажи ми какво е станало!

— Само преди няколко минути — Лоръл долови, че Мариън постепенно започва да се успокоява. — Лукс изпадна в ярост. Сякаш не виждаше и не чуваше нищо. Говореше за Елиз, после започна да говори за Ан. Не знам, ала мисля, че ги смесва в съзнанието си.