Нора Робъртс - Партньори

Сега сенките бяха още по-дълги и лежаха на пътеката. Дневната светлина изтъняваше. Имаха не повече от час, помисли си Лоръл, преди да се стъмни съвсем. Дотогава трябваше да го намерят. И тя смело пристъпи напред.

— Мисля, че е отишъл към реката, където намериха Ан.

Колко знаеше или подозираше Мариън, помисли си Лоръл. Този момент едва ли бе най-подходящ да й задава въпроси.

— Добре ли си? — попита тя, като огледа пастелната рокля и елегантните й обувки. Няма да ти е лесно да вървиш с тези обувки.

— Няма значение. Той ми е брат — отвърна Мариън.

— Ще се оправи — опита се да я окуражи Лоръл.

— Знам — усмихна се Мариън.

Вървяха бавно, първо една до друга, после, когато пътеката се стесни, Лоръл мина напред. Мястото беше като живо пълно с шум от птици, жужене на насекоми, шепот на листа. Видя тръстиките да се издигат грациозно пред тях и осъзна, че бяха стигнали реката.

— Може би трябва да го повикаме. Да ни чуе, че сме тук предложи Лоръл. Да не го уплашим.

— Няма да ни чуе.

— Не и ако е минал по друг път, но ако с някъде тук, то — тя се обърна и стреснато млъкна.

Мариън държеше в ръцете си стара пушка. Слънцето блестеше но никелираните й повърхности. За миг погледите им се срещнаха и Лоръл усети, че не може да мисли. После огледа лицето на Мариън. Въпреки зачервените очи и следите от сълзи, то беше спокойно и очите й не трепваха. Имаше нещо в тях, което не би могла да определи точно като заплаха.

— Мариън? — произнесе достатъчно спокойно Лоръл. — Какво правиш?

— Това, което трябва да направя — отвърна тихо Мариън.

Пушката за Луис ли бе предназначена, запита се трескаво Лоръл. Ако беше за него, защо я бе насочила към нея? Не можеше да погледне към оръжието, все още не. Защото не можеше да откъсне очи от очите на Мариън.

— Къде е Луис, Мариън? Знаеш ли?

— Разбира се. Работи в кабинета си. Цял следобед е там.

— Цял следобед? — повтори Лоръл и се опита да прогони страха, който се надигна в нея и искаше да погуби и малкото останало й самообладание. — Тогава защо ми се обади?

— Трябваше — усмихна се Мариън. — След като говорих с теб тази сутрин за медальона на Елиз, разбрах, че работата е отишла твърде далеч. Ти беше отишла твърде далеч.

— Говорила си с мен? Аз говорих с Бини — тя спря. Ти ли беше?

— Изненадана съм, че си забравила, че Бини прекарва неделите при сестра си. Много ме улесни, Лоръл. Ти очакваше Бини, ала бях аз. — Усмивката изчезна от устните й. Веждите й се събраха, както когато се чудеше за нещо. — Много съм разочарована от теб. Предупредих те да стоиш настрана. Можеш ли да си представиш какви пакости би причинила, ако наистина беше Бини? Да разпитваш прислугата за семейни въпроси! — Тя произнесе презрително последните думи и яростта замъгли погледа й. — Мислех те за по-добре възпитана.

Възпитана, помисли си смаяна Лоръл. Луда ли беше? О, Господи, премина през съзнанието й, разбира се, че беше луда.

— Мариън, какво смяташ да правиш?

— Ти трябва да бъдеш наказана — отвърна спокойно Мариън. — Като всички останали.

Мат спря рязко колата си до тази на Лоръл. През целия път не спря да проклина. Ругаенето му помагаше да се пребори със страха. Само да й причини нещо, само да я нарани стисна юмруци и излезе от колата.

— Трулейн! — извика той, почти скован от страх, и заблъска по вратата. Когато тя се отвори след няколко секунди, Мат сграбчи Луис и го разтърси.

— Къде е Лоръл?

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — Луис стоеше пред него, а очите му бяха пълни с гняв.

— Какво си направил с Лоръл? — извика Мат.

— Нищо не съм й направил. Не съм я виждал дори. — Погледна надолу към ръцете на Мат, които го държаха за ризата. — Махни ръцете си, Бейтс.

Той иска да се бием, помисли си Мат. Този мъж срещу него искаше да освободи напрежението си чрез най-естествена физическа реакция юмруци срещу юмруци. Мат го видя изписано съвсем красноречиво в очите му.

— Ще направим няколко рунда, Трулейн — обеща намръщено той. — Няма нещо друго, което да обичам повече, но след като ми кажеш какво си направил с Лоръл.

Луис почувства как нещо се надига в него. Едно чувство, което нямаше нищо общо със скръбта и което не бе изпитвал отдавна. Ярост. И тази ярост сякаш го пречистваше.

— Казах ти, че не съм я виждал. Тя не е тук.

— Колата й е вън посочи с ръка Мат през отворената врата.

Луис проследи погледа му и се намръщи. Част от яростта му сякаш поутихна и я смени изненада.

— Сигурно е дошла да види Мариън.