Нора Робъртс - Партньори

— Не трябваше да ме прави на глупачка — усмихна се Мариън. — Направи всички други, особено Луис, но аз знаех. Разбира се, правех се, че не знам. Много съм добра в преструвките. Ан се страхуваше от блатото — рече неочаквано Мариън. — Знаех защо. Как не! Беше умряла там преди, трябваше да умре отново. Пак там, като първия път.

Лоръл я загледа с ужас, защото разбра какво ставаше в главата на Мариън. За нея Елиз и Ан бяха едно и също лице и тя непрекъснато ги бъркаше.

Накарай я да говори! Нека да говори, каза си тя, докато вятърът започна да подухва в тръстиките.

— Защо уби Елиз първия път?

— Тя нямаше право! — извика ядосано Мариън. — Тя нямаше право на къщата! Къщата беше моя и винаги е била моя. Луис щеше да я завещае на нея. Представи си само, на нея! Тя нямаше капка Трулейнова кръв във вените си, не беше една от нас! Аз съм най-голямата. По право къщата принадлежеше на мен. Ала баща ми я остави на Луис.

Гърдите й се повдигаха и спускаха развълнувано, но пушката беше стабилна и не помръдваше в ръцете и.

— Винаги е била моя. Аз я обичах. Обичам всичко това. — Очите й обхванаха блатото и някак си омекнаха. — Това е единственото нещо, което някога съм обичала.

— Но защо си убила Елиз! — прекъсна я Лоръл. Къщата значи, помисли си тя. Нима някой убиваше заради една къща, заради малко земя и пръст? Да, хората го правеха от край време. От прастари времена, още когато са живели в пещерите. — Защо не си убила Луис? Тогава ти щеше да бъдеш наследницата.

— Лоръл! — Гласът на Мариън бе тих и покровителствен. — Луис ми е брат.

— Но Чарлз също ти беше брат — подзе Лоръл.

— Не исках да нараня Чарлз. — От очите й покапаха сълзи и се затъркаляха по лицето. — Аз го обичах. Ала той ни видя, опита се да ми попречи. — Една сълза капна на земята.

— Нямах друг избор. Елиз и аз излязохме на разходка. Тя се чувстваше самотна без Луис. Когато мислех, че бяхме достатъчно далеч от къщата, извадих пушката. Тази пушка — рече Мариън и вдигна оръжието по-високо. — Можеш ли да я познаеш?

Разбира се, че я позна. Беше я виждала стотици пъти във витрината в библиотеката. Същата пушка, с която друг един Трулейн беше убил жена си в блатото. Също за наказание.

— Да.

— Знаех, че трябва да я използвам. — Мариън прокара пръст по дулото. — Тя сякаш ме чакаше. Сякаш някой ми каза, че е правилно да накажа Елиз с тази пушка. Разбираш ли?

— Опитвам се.

— Бедната Лоръл — промърмори Мариън. — Винаги така внимателна, така добра. Когато ти се обадих днес, бях абсолютно сигурна, че ще дойдеш.

Лоръл почувства, че краката й омекват.

— Говореше за Чарлз.

— А, да. Той ни видя. Видял, че водя Елиз към блатото с пушка в ръка. Или поне така мисля, нямах време да го попитам. Толкова бързо стана всичко. Бяхме тук, когато ни изненада. Точно тук, на това място.

Тя се огледа, сякаш очакваше, че не са сами. Лоръл направи една съвсем малка и незабележима крачка вдясно.

— Не прави това — прошепна Мариън и вдигна пушката. — Елиз полудя, особено когато се скъса медальонът й. Трябваше да бъда по-внимателна. Трябваше да я застрелям. След това Чарлз скочи върху мен, собственият ми брат! Пушката сигурно е стреляла сама. И той беше мъртъв.

Сълзите й бяха изсъхнали, а очите съвсем ясни.

— Първо не знаех какво да правя, но после изведнъж ми дойде просветление. Щях да ги представя за любовници. Също като онези, другите двама, които са умрели тук преди толкова много години. Ала тези щяха да оставят бележка. Този път Елиз щеше да каже на Луис, че го напуска заради Чарлз — продължи Мариън. — Това беше по-добро решение, не мислиш ли? Завлякох ги до плуващите пясъци и ги хвърлих там.

— О, Господи! — Лоръл затвори очи, но Мариън не забеляза.

— Събрах някои от дрехите им. В къщата нямаше никой, защото беше неделя и прислугата имаше свободен ден. Боите на Чарлз също. Почти бях забравила за тях. Разбира се, той никога нямаше да напусне къщата без боите си. Те също отидоха в подвижните пясъци. Това е всичко. Беше много просто. Луис беше съкрушен. Той страдаше. — Очите й се замъглиха за миг, като от болка или страдание. — Знаех, че обвинява себе си, ала почти успях да го убедя, че е било за добро. Къщата отново беше моя, той бе изцяло погълнат от работата си. Но понякога — прошепна тя, — понякога ги чувах. Тук, нощем.

Лоръл едва преглътна металния вкус на ужаса, който стягаше глътката й.

— Кого, Чарлз и Елиз ли?

— Чувах ги. Те ме събуждаха и аз трябваше да изляза и да ги потърся. Никога не ги видях — Мариън отново се огледа, сякаш всеки момент очакваше някои да се появи. — Ала ги чувах.