Нора Робъртс - Партньори

— Лоръл! — Мат я обгърна с ръце и я притисна към себе си. — Добре ли си! — Объркан, но облекчен, я целуна по устните. — Всичко свърши. Ще те изведа оттук.

— Мат! — Тя хлипаше на гърдите му и се бореше със сълзите си. — Мариън е луда. Убила е всички, всички! Господи, Мат! Змиите…

— Змиите ги няма — отвърна бързо той и я притисна още по-здраво. — Няма ги. Всичко е наред.

— Заради къщата — прошепна Лоръл и се сгуши в него. — Мили Боже, убила ги е всички заради къщата. Луис…

Мат обърна глава. Само на няколко крачки от тях стоеше Луис и ги гледаше. Лицето му беше сиво, без цвят. Само очите му все още бяха живи.

— Змията я ухапа — каза тихо той. — Ще отида да я потърся. Тя ми с сестра.

— Луис! — Мат се обърна към него, макар и да знаеше, че няма какво да му каже. — Съжалявам.

Луис кимна и тръгна към тръстиките.

— Изведи Лоръл оттук.

— Хайде — притисна устни към челото й Мат. — Можеш ли да вървиш?

— Да. — По лицето й течаха сълзи, ала това бяха сълзи на облекчение. — Да, мога.

— След като се убедя, че си добре, ще те удуша — рече той, като я подкрепяше.

Изчака, докато излязоха на празната поляна, и я сложи да седне на тревата. Главата й клюмна на гърдите.

— Ще се оправя след минута. Трябва да телефонираме на полицията.

— Луис го направи, преди да излезем от къщата. Ще бъдат тук всеки момент. А сега ми кажи какво стана.

Лоръл започна да говори. Постепенно ужасът позатихна и тя вдигна глава. Когато чу сирените на полицейските коли, хвана ръката на Мат и я стисна.

Всичко беше като на кино. Полицаи в блатото, въпроси, лудница. Трябваше да изтърпи всичко това, а така искаше да притисне лице към раменете на Мат. Само няколко минути. Знаеше, че ще й стигнат, за да се оправи. Позволи му да я заведе в къщата и да й налее чаша бренди.

— Вече съм по-добре — увери го Лоръл. — И не ме гледай така сякаш всеки миг ще се стопя във въздуха.

Той я изгледа за миг, сетне я придърпа към себе си и зарови глава в косата й.

— По дяволите. Лоръл! — Гласът му трепереше. — Не прави никога повече така. Мислех, че съм закъснял. Само след пет минути…

— Никога вече — успокои го тя. — Никога, Мат. Обичам те. Обичам те толкова много.

Посрещна хищната му целувка и почувства как страховете й изчезват. Той беше тук, държеше я в прегръдките си. Нищо друго нямаше значение. Лоръл вдигна ръка към лицето му, когато вратата се отвори.

— Луис.

Той влезе. Косата и дрехите му бяха раздърпани и от тях стърчаха тревички и клонки. Очите му не бяха студени, нито отнесени, а тъжни и безпомощни. Тя стана и без колебание отиде при него.

— О, Луис!

Той обгърна с ръце раменете й и я прегърна. Долепи лице до косата й.

— Намерихме я. Тя е закараха я в болницата, но не знам дали ще оживее. Бълнува, не е на себе си. — Луис погледна стреснато Лоръл. — Нарани ли те?

— Не, не, нищо ми няма. — Той се обърна към Мат.

— Дължа ти повече от извинение.

— Нищо не ми дължиш.

Луис кимна и отиде към бутилката с бренди.

— Ще ми разкажеш ли цялата история сега?

Той остана с гръб към тях, докато Лоръл разказа всичко, което чу от Мариън. Когато стигна до смъртта на Ан, видя как раменете му трепнаха и главата му клюмна, затова спря. Ала Луис вдигна глава и й направи знак да продължи.

— Трябва да говоря със Сюзан — промълви той, когато Лоръл свърши.

— Тя е при баба ми.

След като изпи бренди то си, Луис кимна и си наля втора чаша.

— Ако се съгласи да ме види, ще отида утре.

— Ще те види, разбира се — прошепна Лоръл. — Луис, не обвинявай себе си.

Той много бавно се обърна.

— Ще направиш ли нещо за мен?

— Разбира се. Знаеш, че ще направя всичко за теб.

— Да, знам — рече с тъжна усмивка Луис. — Напиши своята статия — каза неочаквано с по-висок глас той. — И я напиши добре. Искам всичко да опишеш. Може би това ще ми помогне да продължа да живея.

— Мат и аз ще я напишем — отвърна Лоръл и стана да стисне ръката му. — И ти ще продължиш да живееш, Луис. Ще се върна, за да се уверя в това. — Тя докосна бузата му.

— Обичам те.

С лека усмивка на устните той я целуна.

— Много си подхождате с него, Лоръл — рече тихо и погледна към Мат. — Той е като мен. Упорит и издръжлив. — Върни се — стисна ръката й Луис. — Сигурно ще имам нужда от теб.

Сетне излязоха от къщата. Лоръл си пое дълбоко дъх. Миришеше на нощ. Миришеше на живот.

— Красиво е, нали? — Тя вдигна лице към звездите. — Най-добре да се обадим на татко и да му кажем, че имаме страхотна история за първа страница. Да я запази за нас.