Нора Робъртс: Партньори

— Не, Мариън я повикала по телефона. — Мат го притисна към стената. — Казала й, че си полудял и си се заключил в стаята си. Искала е помощ.

— Ти луд ли си? — отблъсна го Луис и те застанаха един срещу друг. Двама високи мъже, готови за бой. Двама мъже, изпълнени с ярост и кипнала кръв.

— Мариън няма да извика Лоръл, ако се заключа в стаята си. А аз цял следобед работих.

Мат стоеше, дишаше тежко и бързо съобразяваше. Ако удареше Трулейн само веднъж, просто нямаше да може да спре. Не, не биваше да го прави, преди да намери Лоръл. А след това…

— Тя ми е оставила бележка, че идва тук, след като сестра ти я повикала по телефона да дойде, защото ти не си бил добре.

— Не знам за какво говориш.

— Колата й е отвън, пред къщата ти! — процеди през зъби Мат. — А ти си тук!

Луис му се усмихна ледено.

— Може би искаш да претърсиш къщата!

— Точно това ще направя — отвърна Мат. — И докато го правя — той бръкна в джоба си и извади медальона. — Защо не погледнеш това нещо и не помислиш какво можеш да ми кажеш за него?

Мат отвори ръката си и показа парченцето от медальона. Луис го хвана за ръката и я стисна.

— Елиз. Къде си го намерил? — Очите му пронизваха Мат. — Къде, по дяволите, си го намерил?

— В блатото. — Мат затвори дланта си и скри в нея медальона. — Лоръл го разпозна, а тази сутрин говори с икономката ви по телефона и тя потвърди.

— С Бини? — Луис не сваляше очи от ръката на Мат. — Не може. Бини днес не е тук. Не може да е говорила с нея. В блатото? Ти каза в блатото? — Луис вдигна глава. Лицето му беше бяло. — Елиз никога не ходеше там без мен. Винаги носеше медальона, винаги. Носеше го и в деня, в който отидох в Ню Йорк, деня преди — той тръсна глава, а лицето му възвърна цвета си. — Какво, по дяволите, се опитваш да намекваш?

Мат направи една крачка. Нов, още по-голям страх пропълзя в сърцето му.

— Лоръл ми каза, че звъняла тук около обяд и говорили с вашата икономка.

— Аз пък ти казвам, че Бини не е тук. Няма я и няма да я има цял ден! Тя е при сестра си. Всички слуги са свободни в неделя. Тук сме само аз и Мариън.

— Само Мариън — промърмори Мат. Мариън беше позвънила. Мариън ги бе насочила към Брюстър. Мариън, спомни си Мат, им беше казала, че Ан е споделила със сестра си, че Брюстър я изнервя. Как би могла да знае, ако не беше чела писмата!

— Къде е тя? — попита рязко Мат и влезе в къщата. — Къде е сестра ти?

— Почакай само секунда — сграбчи го за рамото Луис. — Кажи ми къде го намери? Къде намери медальона?

— В блатото! — извика разярен Мат. — По дяволите, не разбираш ли, че Мариън с завела Лоръл в блатото! — Лицето му побеля. — В блатото — повтори той. — Завела я е в блатото, като другите.

— Какви други? — Луис скочи отгоре му. — Какви други?

— Твоята сестра е убийцата — извика Мат. — Убила е три пъти и сега иска да убие Лоръл.

— Ти си луд!

— Не съм луд! — Мат отвори ръката си и в средата на дланта му лежеше медальона. — Бяхме в блатото една нощ с Лоръл и някой я нападна. Същият, който й е изпратил мъртвата змия в кутията и заплаши Лоръл вчера по телефона. Един и същи човек — повтори той, — същият, който й се е обадил преди малко. Лоръл е дошла тук заради теб. — Той погледна Луис — Ще ми помогнеш ли?

Луис погледна медальона в ръката на Мат и дишането му се ускори.

— Да. Почакай ме тук.

Той се обърна, прекоси стаята и се върна след секунда с малък пистолет. Лицето му беше пребледняло. Мълчаливо подаде оръжието на Мат.

— Тя е взела пушката. — Очите им се срещнаха. — Една стара пушка, която държим във витрина.

Без паника! Не се опитвай да бягаш, повтаряше си Лоръл, докато гледаше Мариън, без да мигне. Колко спокойна изглежда мина й през ума, сякаш преди няколко минути ми е предложила чай и кейк. От колко ли време е луда? Лоръл преглътна бавно, като внимаваше да не направи никакво движение. Говори, рече си тя. Накарай я да говори. Тя иска да говори.

— Наказание, значи — повтори Лоръл думите на Мариън. — Ти си наказала другите, така ли?

— Трябваше да го направя.

— Защо?

— Винаги си била умно дете, Лоръл, ала не достатъчно — усмихна се отново Мариън като стара приятелка. — Колко лесно привлякох вниманието ти върху Брюстър, само като ти казах истината. Ан никога нямаше да напусне Луис. Тя го обожаваше.

— Тогава защо си я наказала?

— Тя не трябваше да се връща — отвърна Мариън и въздъхна. — Тя не трябваше никога да се връща тук.

— Да се връща ли? — повтори Лоръл, като хвърли бегъл поглед над главата на Мариън. Ако успееше да я разсее само за няколко секунди, дали щеше да може да се шмугне в храстите?