Нора Робъртс - Партньори

— Непоносим — довърши Лоръл. — И все още мисля, че е такъв.

— Това добавя пипер във връзката — обяви Оливия и стана от масата, което беше знак, че закуската е приключила. — Сюзан бъди така добра и отиди до моята стая мила. Там има един малък медальон в кутията ми за бижута. Златен, с перли.

В мига, в който момичето излезе, Оливия се обърна към Кърт.

— Защо не вземеш да покажеш на този янки как се правят тези работи, а, Кърт?

Кърт стана смутено и започна да чисти някакви невидими прашинки от сакото си.

— Мамо? — намеси се учудено баща му.

— Какво мамо? Мат се въртя тук като муха без глава цяла година. Очаквам Кърт да грабне това момиче за по-малко от половината.

— Мамо! — сложи ръце върху нея успокоително Уилям.

— Бъди доволна и от една победа.

— Да имаш да вземаш. След като приключа с Къртис — продължи невъзмутимо Оливия, — веднага се захващам с теб.

Синът й прие заканата й с въздишка, преди да се обърне към своя син.

— Докато не ни ожени всички, няма да миряса. Мат, има нещо, за което трябва да говоря с теб.

— Страхливец — промърмори Оливия, докато Уилям отвеждаше Мат встрани.

— Това ли искахте, мис Оливия? — попита Сюзан, като й подаде медальона.

— Да, благодаря ти. — Тя се усмихна на момичето и се обърна към Кърт. — Защо не покажеш на Сюзан градината, синко? Ти я харесваш, нали Сюзан?

— Да. — Сюзан сведе смутено поглед към ръцете си, а после вдигна очи и погледна Кърт. — Много я харесвам.

— Ето, виждаш ли, тя харесва градината. Ами какво чакате, тръгвайте! — И без дори да си поеме дъх, се обърна към Лоръл. — А ние с теб ще обсъдим кого ще поканите на сватбата.

— Бабо, обожавам те! — Лоръл я грабна в прегръдката си и силно я притисна към себе си. — Обожавам те.

Оливия се остави на удоволствието да бъде прегръщана от внучката си, преди да я отдръпне от себе си. И по своя особен проницателен начин я огледа.

— Ти си щастлива.

— Да. — Лоръл със смях тръсна косата си. — Ако ме беше попитала преди месец, не, дори преди седмица, дали не бих се оженила за Матю Бейтс, щях да ти кажа — тя спря, заливайки се в смях. — По-добре да не казвам какво щях да ти отговоря.

— Ала ти от самото начало твърдеше, че не го харесваш. Мисля, че добре изиграх картите си.

Оливия я тупна по гърба.

— Ах, хитруша! Същата си като мен!

— Това е най-големия комплимент, който мога да получа.

Оливия пусна медальона в скута си и хвана ръцете на Лоръл.

— Когато обичаме, когато истински обичаме, с цялото си същество, не се даваме лесно. Твоят дядо — тя изведнъж заприлича на младо момиче, — Господи, колко го обичах! Петнадесет години с него не бяха достатъчни. Когато той умря, толкова тъгувах. Много и силно тъгувах. А животът трябва да се живее. Другите след него бяха — Оливия поклати глава и отново се усмихна, — те бяха за забавление. Обичала съм всеки мъж, с когото съм била, но само един ме имаше цялата. Ти ще го разбереш прошепна старата жена. И твоят янки също.

— Да. — Лоръл почувства как очите й се напълниха със сълзи и се замъглиха. — Обичам те, бабо.

— Вие ще бъдете много щастливи, — Оливия стисна ръката на внучката си. — Нищо по-хубаво не мога да ви пожелая. Това е за теб. — Тя вдигна медальона от скута си и го задържа малко в ръката си, докато се стопли. — Твоят дядо ми го подари, когато се сгодихме. Носих го в деня на сватбата си с него. За мен ще бъде голямо удоволствие да си го сложиш, когато се жениш за Матю.

— О, бабо, толкова е красив! — Лоръл взе златния накит, все още топъл, от ръцете на баба си. Беше украсен с малки перли, които блестяха и сякаш дълбоко във вътрешността си синееха. — Не съм те виждала да го носиш.

— Не съм го носила, откакто той умря. Време е да бъде носен отново, и то от булка.

— Благодаря ти. — Лоръл се наведе и целуна Оливия по бузата, сетне отвори дланта си и погледна медальона. Толкова е красив, помисли си тя и ще изглежда още по-красив върху една бяла рокля. Може би дантелена и…

В този миг някакъв спомен мина през главата й и Лоръл притисна челото си с ръка.

— Лорилай!

— Не, няма ми нищо. — Тя погали ръката на баба си. — Добре съм. Просто си спомних нещо. Трябва да се обадя по телефона.

Скочи и влезе в къщата с медальона в ръка. По памет набра номера на Херитидж Оук. Без да откъсва очи от медальона, който беше в ръката й, замислена за другия, който беше в спомена й, тя едва изчака някой да вдигне телефона.

— Бини? — бързо заговори Лоръл. — Обажда се Лоръл Армънд. Тъй като от другата страна нищо не отговориха, тя продължи. — Моля те, Бини, знам че ми се сърдиш, задето те разпитвах. Разбирам те. Извинявай, най-искрено съжалявам, ако съм те притеснила с нещо.