Нора Робъртс - Партньори

— Не — съгласи се тя. Не ми е лесно, ала е необходимо. Като го гледаше право в очите, Лоръл си помисли, че просто вижда идеята, която се оформя в главата му. — За какво мислиш?

— Да натиснем, да окажем натиск по подходящ начин — промърмори Мат.

После върна вниманието си върху нея.

— Луис сигурно е стигнал до ръба и е готов на всичко. Той те предупреди три пъти. Как мислиш, каква ще бъде реакцията му, ако види това парче от медальона?

— Мисля — ръката й машинално напипа другия медальон в джоба. — Мисля, че ще бъде разбит.

— И аз така мисля. — Той я прегърна с ръка през раменете. — Ще трябва да отидем още веднъж до Херитидж Оук. Утре.

Върху масичката се търкаляха бележки, опаковки от храна и чаши. Дрехите, неговите и нейните, бяха пръснати по пода. Лоръл затвори вратата зад тях и стисна ключа в ръката си.

— Боже мили! Погледни колко си разхвърлян, Мат!

— Аз? Това, ако не ме лъже паметта, е твоят апартамент. Освен това — той побутна с крак ризата си и седна. — Ти беше тази, която снощи ме събори на пода, за да се насладиш на тялото ми. И — продължи Мат, без да обръща внимание на изръмжаването й, — пак ти ме измъкна тази сутрин оттук все едно, че сградата гореше.

Той я разсейваше и тя го разсейваше от това, което всъщност се въртеше непрекъснато в мислите и на двамата, а именно Луис Трулейн и какво да правят с него.

— Добре, след като вече се насладих на тялото ти и на късната неделна закуска, сега можеш да ми помогнеш да оправим тази бъркотия тук.

— Имам по-добро предложение. — Мат се изправи и я прегърна. — Да направим бъркотията още по-голяма.

— Матю! — извика Лоръл, но викът й бе задушен от устните му. Пръстите му бързо дръпнаха ципа на роклята й. — Престани! — Тя се засмя и започна да се бори с него. — Ти си луд! Напълно луд! Нима само за това мислиш?

— Е, понякога мисля и за ядене — призна си той, след което захапа леко със зъби шията й.

— Мат! Но това е смешно! — Въпреки съпротивата си, Лоръл усещаше как кръвта й кипва. — Минали са само няколко часа, откакто… О!

— Пак съм гладен — промърмори той през целувката.

Господи, този мъж караше главата й да се върти. С рокля, смъкната до кръста, Лоръл се опита да се отдръпне.

— Престани! Имаме да говорим за толкова неща и…

— М-м-м-м, ама че опърничава жена! — Мат отново я придърпа към себе си. — Това още повече ме привлича и кара похотливите ми клетчици да кипнат.

— Кое да кипне? — попита тя, като се заливаше от смях.

— Ето това! — Преди да осъзнае какво бе намислил, Лоръл се озова преметната през рамото му.

— Бейтс! Ти да не си откачил?

— Да. — Той издърпа роклята й, докато я носеше към леглото. Постави я леко върху него и остави обувките й да паднат на пода. — Ала за това съм виновен не аз, а похотливите ми клетки.

— Ще ти кажа аз какво мисля за похотливите ти клетки — закани се тя, но вече лежеше под него и бе готова на всичко.

И Мат отново я върна там, където вече бяха били. В горещото, прекрасно безвремие, изпълнено с удоволствие, сладост и малко тъга.

Никакви мисли. Никакви думи. Нищо в главата. Можеше само да чувства, да чувства и да чувства отново. Тялото й бе полудяло. Искаше да бъде докосвано, галено, целувано.

В гърдите й избухна огън. О, Господи! Чувстваше се така свободна, така прекрасно лека и безтегловна, струваше й се, че е в състояние да полети. И Лоръл получаваше удоволствие от ръцете му, от устните му, от езика му, който чувстваше до своя, от плътта му, която тръпнеше под пръстите й.

Горещо, изпепеляващо преживяване. Мисълта и осъзнаването, че животът и ще бъде изпълнен с моменти като този, я накараха да се разсмее на глас.

Сякаш се вдигаше и спускаше с едно безкрайно увеселително влакче на чувствени наслади. Въздухът пълнеше дробовете й до краен предел, а сърцето й биеше оглушително в ушите.

Когато отново възстанови дишането си, когато отново можеше да разсъждава, без съзнанието й да бе заето само от една дума, тя прокара нежно ръка по гърдите му. Той лежеше по гръб и вероятно, помисли си Лоръл, беше толкова развълнуван, колкото нея.

Тя обърна глава върху рамото му.

— Правиш го повече заради мен, нали? — Мат се разсмя.

— О, без съмнение, аз съм добрият самарянин. Нямаш представа на каква жертвоготовност съм способен, само и само да помагам на изпадналите в нужда.

— Матю! — Лоръл се намести така, че легна върху му и го загледа в очите. — Знаеше, че съм напрегната. Знаеше, че не искам да мисля за това, какво ще стане. Защото съм страхливка.