Нора Робъртс - Партньори

— Не е моя работа да ви се сърдя, госпожице Лоръл — отвърна тихо Бини. — Ала не е моя работа и да отговарям на въпросите ви.

— Моля те, има нещо, което трябва да знам. Може да бъде страшно важно. Медальонът. Медальонът, който Луис даде на Елиз, преди да се оженят. Тя го носеше на сватбата и мисля, че и след това. Спомням си, че винаги беше с него. Златен медальон с перли върху капачето. Спомняш ли си, Бини? Трябва да си спомняш — продължи Лоръл, въпреки че отсреща мълчаха. — Тя държеше снимката на Луис в него.

— Спомням си го.

Нещо, не възбуда, не страх, започна да се надига в гърдите й. Лоръл би го определила като удовлетворение.

— Тя го носеше винаги, нали? Беше много малък и елегантен. Нещо, което можещ да носиш всеки ден и с всякакви дрехи.

— Да, не го сваляше.

Лоръл преглътна и се опита да запази гласа си спокоен.

— Бини, Елиз страхуваше ли се от блатото? — Знаеше отговора, но не можеше да разчита на детските си спомени. Трябваше да го чуе от някой друг. Беше дошло време за голите факти, без значение дали от тях болеше, или не.

— Мина толкова време оттогава.

— Моля те, Бини. Ти я познаваше, ти си живяла с нея.

— Тя не го обичаше — рече равно Бини. — Знаеше легендите и се страхуваше.

— Ала понякога, понякога ходеше там, нали? — прошепна Лоръл.

— Да, понякога ходеше, но само заедно с господин Луис.

— Да, да, точно така. — Лоръл изпусна дълго сдържания въздух. — Само с господин Луис. Благодаря ти, Бини.

След като остави слушалката, тя дълго гледа медальона в ръцете си. Пусна го в джоба си и тръгна да намери Мат.

Той я видя, докато прекосяваше поляната. Прекъсна разговора с баща й и тръгна да я посрещне. Дори от разстояние долови вълнението в очите й.

— Какво има, Лоръл?

Тя обви с ръце шията му и сложи глава на гърдите му. За миг, само за миг имаше нужда от това. От неговата сила и обещание. Борбата, която се водеше в нея, беше приключила. Не се изненада, че все още обича Луис, или поточно Луис, когото бе познавала.

— Мат, къде е парчето от медальона, който намерихме в блатото?

— В лабораторията на полицейския участък. Трябва да направят разни тестове. — Той я отдръпна от себе си, дотолкова, че да вижда лицето й. — Защо?

Лоръл си пое бавно дъх. Сетне го погледна смело право в очите.

— Ще открият, че е лежал в калта и прахта много, много дълго. Цели десет години.

— Десет години — Мат спря насред дума. — Медальонът е на Елиз.

— Да. Спомних си, че съм го виждала да го носи. Току-що се обадих в Херитидж Оук и говорих с Бини. Носела го е всеки ден.

Тъй като беше много бледа, и понеже много я обичаше, Мат реши да изиграе ролята на адвокат на дявола.

— Добре, ала това все още нищо не доказва. Може да го е загубила по всяко време.

— Наистина, това не е доказателство — съгласи се тя. — Но си мисля, че просто няма начин Елиз да го е загубила. Първо, той е бил много важен за нея. И второ, тя не е ходила много често в блатото. Страхувала се е от него не толкова, колкото Ан, а повече заради легендата. Когато е ходила, е било само с Луис. Бини току-що ми каза.

Виждаше съвсем ясно чувствата, които я вълнуваха. Борбата, която водеше в себе си, беше изписана в очите й. Този път Мат не усети нито ярост, нито ревност. Много нежно взе лицето й в ръцете си.

— Съжалявам, Лоръл.

Тя хвана китките му с пръсти и ги стисна.

— О, Господи, Мат, и аз съжалявам.

— Мисля, че ще трябва да кажем на баща ти, преди да си тръгнем — предложи внимателно той. — Но хайде да не казваме нищо на Сюзан. Все още нямаме нищо конкретно за полицията.

— Добре. — Лоръл погледна към градината, откъдето идеше веселият смях на Сюзан. — Нека все още да не знае. Баща ми вероятно ще употреби достатъчно натиск, за да възобновят разследването за смъртта на Ан и да предизвика разследване за изчезването на Елиз и Чарлз.

— Ние имаме достатъчно факти — добави Мат, като наблюдаваше сменящите се емоции върху лицето й, — за да окажем натиск върху подходящите инстанции.

— О, Мат! Разбираш ли? Ако това, което мисля, е вярно Луис сигурно е ужасно болен. Станалото с Чарлз и Елиз може да е било вследствие на моментно заслепение, в изблик на дива ярост, но през всичките тези години го е разяждало отвътре. И сетне е срещнал Ан. — Тя притисна с пръсти очите си. — Дали някога ще бъде в състояние да раздели емоциите от действителността? Той се нуждае от помощ, Мат. Представяш ли си в какъв ад е живял през всичките тези години?

— Ще получи помощ. — Мат я хвана за раменете, а Лоръл отпусна ръце и го погледна. — Първо трябва да го докажем. Мисля, че ако се съсредоточим върху първото, — не искаше да произнесе думата убийство — върху изчезването на Елиз и Чарлз — продължи той, то ще ни заведе при Ан. Сигурно няма да ти бъде лесно.