Нора Робъртс - Партньори

Не беше въпрос. Мат само се усмихна, докато Лоръл се опита да възрази нещо.

— Много скоро — отговори той на Оливия.

— Тогава добре дошъл в семейството, — усмихна се бабата и му предложи бузата си за целувка, — янки. Тя направи знак на внучката си да ги последва, хвана Мат под ръка и се упъти към терасата на къщата.

Няма равна на себе си, помисли си Лоръл, изпълнена с любов и гордост. Абсолютно никой на света нямаше баба като нейната!

С обичайния си царствен маниер, Оливия властваше над цялата маса. Синът й седеше на срещуположния край, а младото поколение помежду им. Както винаги, тя се беше постарала неделната семейна традиция да е представена достойно, в пълен блясък. Бели ленени покривки, блестящо сребро и кристал, свежи живи цветя в големи вази, запазени още от преди войната.

Разговорът беше спокоен, лек и неангажиращ. Лоръл забеляза, че Сюзан бе съвсем различна от жената, която бе влетяла объркана в редакцията. Пръстите й повече не трепереха. Ако в очите й имаше тъга, тя беше леко поизбледняла. Хвърли на Лоръл поглед, в който се четеше пълно доверие. От това Лоръл се изпълни с още по-голямо чувство за отговорност.

Не сега, помисли си тя и отпи от студеното сухо шампанско. Утре щеше да се върне отново в онази бъркотия. Днес искаше да се наслаждава на магията, на чудото и на безвремието. Кога друг път шестима души щяха да седят така под яркото слънце, осветяващо над стогодишни сребърни прибори? Чуваше се песен на птица и лек ветрец разхлаждаше въздуха. Бяха далеч от скръбта и подозренията. И освен това беше влюбена.

Лоръл погледна Мат и очите й му казаха всичко.

— Това ще бъде твое задължение един ден, Лорилай — забеляза Оливия, като разряза изискано палачинката в чинията си. — Традиции като тази са важно нещо. Повече за децата, отколкото за техните родители. Вие с Мат сте добре дошли да се настаните в западното крило, когато се ожените. Както за постоянно, така и ако пожелаете просто да идвате от време на време. Къщата е достатъчно голяма, така че няма да се блъскаме един в друг.

— Искаш ли още кафе, мамо? — прекъсна я Уилям и й хвърли недвусмислен поглед, с който й изрази отношението си към нейните сватовнически усилия. — Бих желал да говоря с вас — обърна се той към дъщеря си и Мат. Погледът му се плъзна по Сюзан, но за Лоръл беше достатъчно да разбере, че става дума за Ан Трулейн. — В понеделник сутринта, в моя офис.

— Работата е за понеделник — отсече Оливия и отвърна на погледа на сина си достатъчно красноречиво. — Сега аз искам да говоря за сватбата. Няма по-подходящо място от градината за лятна сватба. Може да я направите тук и да използвате и терасата.

— Какво ще кажеш за другата неделя? — попита Мат и посегна към кафето си.

— Мат, не я насърчавай — посъветва го Уилям. — Ще накара Кърт да те даде под съд, ако не изпълниш обещанието си.

— Абсолютно си прав! — извика Оливия през смях и сложи ръка върху ръката на внучката си. — Хванахме го, нали, Лоръл! — Уилям! — обърна се тя към сина си, — който щеше да се задави от смях. — Няма ли да зададеш на това момче всички нетактични въпроси, които един баща трябва да зададе? Бащата трябва да си отваря очите на четири, когато дъщеря му се жени. Особено за янки.

— Истината е — намеси се Лоръл, преди баща й да успее да каже нещо. — Истината е, че Мат се жени за мен заради къщата, а и като прикритие на истинската си цел да се мъкне подир баба.

Усмивката на баща й бе заменена от искрено удивление.

— Шегуваш се, нали?

— Ни най-малко — отвърна Лоръл и сложи ягоди в крема си. — Мат е луд по баба.

— Лоръл, би трябвало да ми обясниш — започна отново Уилям през смях, само за да каже нещо, защото нямаше никаква идея как да реагира.

— Татко, тя изобщо не се шегува — намеси се Кърт и погледна внимателно сестра си. Сетне погледна Мат, спомнил си своя съквартирант, неговите въпроси и благоговение пред снимката на сестра му. — И значи ти през цялото това време — не довърши въпроса си той.

— Да — отговори Мат и се усмихна към Лоръл. — През цялото това време.

— Аха! И какво излиза! Значи е била една много умело пазена тайна — довърши бащата. — И то от стара хрътка като мен.

Лоръл протегна ръка и го хвана.

— Обиден ли си?

Уилям стисна пръстите й.

— Ни най-малко. Напротив. Нищо не може да ме зарадва повече. Нищо. Работата е там — отпусна той ръката й с усмивка, — че и през ум не ми е минавало, че вие двамата може да се харесате. Доколкото си спомням, ти все използваше едно и също определение, когато ставаше дума за него.