Нора Робъртс - Партньори

При тази мисъл се засмя, макар и да не беше сигурен, че Лоръл ще бъде очарована, ако разбере, че той знае.

Защото имаше толкова много неща, които Мат не беше й казал за себе си. Спомни си изражението на лицето й, когато подмина въпросите й и не им отговори. Да. Имаше много неща, които не беше й казал за себе си. Но въпреки това тя го обичаше.

Лоръл се размърда до него, отвори очи и се опита да ги фокусира в тъмнината. Тялото й беше спокойно и доволно.

— За какво мислиш?

Той помълча малко, после вдигна ръка и погали косата й.

— Израснах в онази картина. Бедната.

Тя сложи ръката си върху неговата и не каза нищо.

— Възрастните хора изобщо не смееха да се мяркат по улиците нощем, а момчетиите вървяха на банди. Имаше тесни улички и счупени улични лампи. Полицаите патрулираха на двойки, в коли. Не си спомням нощ, в която да не съм чул вой на сирени.

Беше така топла и мека до него. Стаята бе тиха и спокойна. Защо връщаше миналото обратно? Защото то всъщност никога не беше си отивало, отговори си сам Мат. Просто трябваше да й го разкаже.

— Като момче работех за един, който държеше павилион за вестници. Едно лято ни обраха шест пъти. Последният път беше толкова разярен, че се сби. На мен ми трябваха два дни, за да се оправя, ала той лежа в болницата цели две седмици. Беше на шейсет и четири години.

— О, Мат! — Лоръл притисна лице към рамото му. — Няма нужда да ми разказваш за всичко това.

— Искам да знаеш откъде идвам. — Но остана мълчалив почти цели две минути. — В апартамента, където живеех, холът миришеше на прегоряла мазнина и на пот. Постоянно. През зимата беше студено, духаше през прозорците, подовете бяха ледени. През лятото беше горещо като в пещ. Подушвахме вонящия боклук на улицата от третия етаж. През нощта се чуваха всичките звуци на квартала. Наркопласьори, проститутки, хлапета, които търсят и двете. Стоях далеч от едните, защото исках да бъда здрав, и използвах проститутките само когато съберях малко пари.

Той изчака, като се чудеше дали ще последва отдръпване. Ръката й остана върху неговата. Лоръл си спомни обстановката в апартамента му. Беше направил изкуство от удобството. Колко ли много е мразел да расте без топлина и сигурност. И все пак беше взел картината със себе си. Не бе забравил корените си, миналото си, произхода, откъде бе дошъл. Не бе изхвърлил тази част от живота си, която всъщност го бе оформила. Тя също нямаше да го забрави.

— Живеех с леля си. Взе ме, когато мама умря, а татко изчезна. Не трябваше да го прави. — Мат сплете пръсти с нейните. — Беше най-щедрата и безкористна личност, която някога съм познавал. Имаше голямо сърце.

— Тя те е обичала — прошепна Лоръл с благодарност.

— Да. Никога нямахме достатъчно пари, въпреки че тя работеше много, а и аз бях достатъчно голям, че да допринасям с нещо за финансите. Наемът на гнусния апартамент непрекъснато растеше. — Той млъкна и сви рамене. — Това беше животът ми. Заклех се, че ще измъкна и двама ни оттам. По един или друг начин трябваше да го направя, каквото и да ми струваше. Знаех какво исках да правя, но ми се струваше непостижимо. Исках да бъда журналист, да работя в някой от най-големите нюйоркски вестници и да имам заплата, която щеше ми да позволи да я преместя в някое малко, хубаво и топло жилище в Бруклин Хайтс или Ню Рошел. И така почнах с коректури и се учех, докато очите започваха да ме болят. Имаше и други начини — прошепна Мат, — по-бързи начини да спечеля парите, които ми трябваха. Ала това щеше да я убие. И така, получих стипендия, взех я и се измъкнах. Когато се връщах през лятото, беше толкова горещо, че ми беше трудно да повярвам колко студено е през зимата. Направо бях забравил как се живее там през януари. По средата на последната ми година бях спестил достатъчно пари, за да я преместя. Не в къщичка в Бруклин Хейтс, но поне в приличен апартамент. Него лято щях да го направя. Ала тя умря през март.

Лоръл обърна главата си към него, така че устните й докоснаха кожата му.

— Сигурно е била много горда с теб.

— Ако бях избрал друг път в живота си, тя можеше все още да е жива.

— Ако беше избрал друг път — рече бавно Лоръл, като се повдигна на лакът, за да го погледне, — щеше да я убиеш още по-бързо. Сам.

Очите му проблеснаха в мътната лунна светлина.

— И аз си казвах същото, но понякога си мислех, че можех да й дам поне шест месеца удобен, човешки живот. — Той взе косата й в ръка, желаеше да почувства коприната в ръцете си. — Тя обичаше да се смее. Винаги намираше повод да ми се усмихне. Дължа й много, дори и само заради това.