Нора Робъртс - Скрити тайни

— С най-голямо удоволствие.

— Хайде, влизайте. Прекарала съм по корабите половината си живот, а може и повече — започна Колийн. — Бас държа, че съм видяла повече от теб.

— Не се и съмнявам, госпожице. — Натаниъл задържа едната си ръка на рамото на Меган, а другата подаде на Колийн. — И колко ли разбити сърца сте оставили.

Тя избухна в смях.

— Безчет.

В трапезарията се носеше мирис на храна, цветя и восък. Щом всички се настаниха, Трентън II се изправи с чаша в ръка.

— Искам да вдигна тост. — Гласът му прозвуча безупречен, също като костюма. — За Кордилия, жена с невероятни таланти и изключителна красота.

Чукнаха се. От тайната си наблюдателница на стената Холандеца изсумтя, намръщи се и се върна разярен в кухнята.

— Трент. — Кейкей се наведе към съпруга си, снишила глас. — Знаеш, че те обичам.

Той предположи какво предстои.

— Да, знам.

— Знаеш, че обожавам баща ти.

— М-хм…

— Ако обаче пипне и с пръст леля Коко, ще се наложи да го убия.

— Разбрах. — Трент се усмихна нещастно и се зае с храната.

В другия край на масата, без дори да подозира каква заплаха го грози, Трентън се усмихваше на Колийн.

— Какво мислите за хотела, госпожице Калхун?

— Мразя хотелите. Никога не ги използвам.

— Лельо Колийн. — Коко размаха безпомощно ръце. — Верига хотели Сейнт Джеймс са известни по цял свят с лукса, който предлагат.

— Не мога да ги понасям — заяви Колийн и загреба супа. — Каква е тази гадост?

— Супа от раци, лельо Колийн.

— Трябва й сол — недоволстваше тя. — Ти, момче. — Тя насочи пръст към Кевин. — Не се прегърбвай. Да не искаш костите ти да се изкривят?

— Не, госпожо.

— Имаш ли някакви амбиции?

Момчето я гледаше безпомощно, ала щом майка му го стисна за ръката, се почувства по-спокоен.

— Може да стана моряк — избъбри той — Аз карах „Мореплавател“.

— Виж ти! — Доволна, Колийн вдигна чашата с вино. — Браво на теб. Няма да търпя мързеливци в семейството си. Много си слаб. Яж си супата, без да й се мръщиш.

Коко простена тихо и даде сигнал да сервират следващото ястие.

— Тя никога не се промени. — Изпълнената със задоволство Лайла се бе отпуснала в люлеещия стол, докато Бианка жадно бе захапала гърдата й. Детската бе тиха, светлината — приглушена. Меган бе дошла тук, преценила, че това ще се окаже идеалното място за бягството й.

— Тя е… — Меган се опита да намери по-дипломатичен израз. — Истинска дама.

— Тя е стара досадница, която си вре носа навсякъде — разсмя се добродушно Лайла. — Но ние я обичаме.

До нея Аманда въздъхна.

— Щом разбере за книгата на Фъргюс, ще започне да ти досажда.

— И да ти виси над главата — добави Кейкей, гушнала Итън.

— И да ти ходи по петите — довърши Сузана, докато сменяше памперса на Крисчън.

— Звучи доста обещаващо.

— Не се притеснявай. — Сузана се разсмя и настани бебето в креватчето. — Ние ще ти пазим гърба.

— Ала не забравяй, — добави с усмивка Лайла, — че ще сме отзад.

— За книгата. — Меган покара пръст по танцуващия жираф на един от мобилните телефони. — Направих копия на няколко страници, които ще ви се сторят интересни. Водил си е много записки за сделки, за лични дела, за покупки. В един момент прибира бижутата — предполагам на Бианка — вероятно заради застраховка.

— Изумрудите ли? — Аманда повдигна едната си вежда, а Меган кимна. — И като си помислите само колко часове прекарахме да се ровим из разни документи, за да открием доказателство, че съществуват.

— Има и други — за стотици хиляди долари, което е било много през 1913 година.

— Той е продал почти всичко — измърмори Кейкей. — Нали открихме документите от продажбите. Отървал се е от всичко, което му е напомняло за Бианка.

— Все още е мъчително — призна Лайла. — Не заради парите, въпреки че Господ е свидетел, добре щяха да ни дойдат. Нейните неща са загубени и няма никога вече да ги видим.

— Много съжалявам.

— Недей. — Аманда се изправи, за да настани заспалата Дилия в креватчето. — Просто ние сме прекалено сантиментални. И винаги сме се чувствали много близки подух до Бианка.

— Разбирам те. — Беше странно да го признае, но Меган не устоя. — Аз усещам същото. Сигурно защото той я споменава толкова често в онази книга, а и защото портретът й е долу. — Малко притеснена, тя се засмя. — Понякога, когато минаваш през фоайето нощем, сякаш усещаш присъствието й.

— Разбира се — отвърна сериозно Лайла. — Тя е там.

— Извинете ме, дами. — Натаниъл влезе, очевидно никак необезпокоен, че се намира в детска стая, пълна с бебета и майки, които още кърмят.