Нора Робъртс - Скрити тайни

— Всъщност, остана…

— Не че искаме да те претоварим с работа. — Заради бръмченето в главата си, Коко почти не чуваше какво казва Меган. — Всички искаме да се чувстваш тук като у дома си, да се забавляваш. И да си почиваш. След онези неприятности и вълнения миналата година, всички трябва да си починем. Едва ли някой от нас ще съумее да издържи нова криза.

— Нямам и не ми е необходима никаква резервация.

Раздразнен глас като на квачка накара Коко веднага да спре. Руменината по страните й, която толкова много й отиваше, се превърна в мъртвешка бледност.

— Мили Боже, не. Това е невъзможно…

— Коко. — Меган стисна ръката на Коко. Усети, че другата жена трепери и се зачуди дали ще успее да я задържи, ако припадне.

— Млади момко, — надигна се гласът, сякаш избликваше от стените, — ти наясно ли си коя съм аз?

— Леля Колийн — прошепна с неподправен страх Коко. Тя простена сърцераздирателно, пое си дъх, за да се успокой, след което се упъти смело към фоайето пред рецепцията. — Лельо Колийн — каза Коко с напълно различен глас. — Каква прекрасна изненада.

— Искаш да кажеш шок. — Колийн прие целувката на племенницата си и потропа с бастуна си по пода. Беше висока и слаба като върлина, но стъпила стегнато и здраво като колос, облечена в копринен костюм с два реда перли, бели също като косата й. — Виждам, че си успяла да напълниш къщата с непознати. По добре да я беше изгорила до основи. Кажи на този нагъл младеж да ми отнесе багажа горе.

— Разбира се. — Коко сама повика пиколото. — В семейното крило, втория етаж, първата стая от дясната страна — нареди тя.

— И да не подхвърляш тези чанти, момче. — Колийн се облегна на бастуна със златно краче и огледа Меган. — Тази пък коя е?

— Нали си спомняш Меган, лельо Колийн. Сестрата на Слоун? Запознахте се на сватбата на Аманда.

— Да, да. — Очите на Колийн се присвила преценяващо. — Имаш син, нали? — Колийн знаеше всичко възможно за Кевин. Беше си поставила за цел да научава и знае всичко.

— Да, имам. Приятно ми е да ви видя отново, госпожице Калхун.

— Да бе. Ти ще си единствената от всички тук, дето мисли така. — Без да им обръща повече внимание, тя се насочи към портрета на Бианка, огледа го, огледа и бляскавите изумруди под стъклото. Въздъхна, но толкова тихо, че никой не я чу. — Искам бренди, Кордилия, преди да огледам какво сте направили с къщата.

— Разбира се. Само че нека отидем в семейното крило. Меган, мила, заповядай с нас.

Младата жена не можеше да откаже на молбата, която прочете в очите на Коко.

След няколко минути се бяха настанили в хола. Тук тапетите все още бяха избелели и на места се лющеха. По пода пред камината се виждаха изгорели петна, където бяха паднали все още тлеещи въглени.

— Виждам, че нищо тук не се е променило. — Колийн се бе настанила като кралица в мекото кресло.

— Повечето ни усилия бяха насочени към хотелското крило. — Нервна и силно притеснена, Коко сипа бренди, без да престава да бъбри. — Сега, след като приключихме, започваме ремонт и тук. Две от спалните вече са напълно готови. А пък детската е направо прелестна.

— Хм. — Беше дошла главно за да види децата, а едва на второ място, за да побърка Коко. — Къде са всички? Идвам да си видя семейството, а заварвам само напълно непознати.

— Ще дойдат. Тази вечер ще организираме специална вечеря, лельо Колийн. — Лъчезарната усмивка на Коко не слизаше от лицето и. — Бащата на Трент ще бъде при нас няколко дни.

— Застаряващият плейбой — измърмори Колийн в чашата с бренди. — Ти — посочи тя Меган. — Счетоводителка беше, нали?

— Да, госпожо.

— Меган е царица с цифрите — обясни отчаяно Коко. — Толкова сме й благодарни, че дойде. И Кевин е тук, разбира се. Толкова сладко момченце.

— Говоря с момичето, Кордилия. Отивай да се суетиш в кухнята.

— Ама…

— Хайде, заминавай. — Коко погледна извинително Меган, преди да избяга. — Момчето скоро ще бъде на девет, нали?

— След около два месеца. — Тя бе готова и се стегна, за да посрещне нападките за произхода на сина си.

Колийн потропваше с пръсти по страничната облегалка на креслото.

— Добре ли се разбира с дечурлигата на Сузана?

— Много добре. Откакто пристигнахме, почти не са се разделяли. — Меган се стараеше да не се върти нервно. — За него тук е наистина чудесно. А също и за мен.

— Дюмонт тормози ли те?

Меган примигна невярващо.

— Моля?

— Не се прави на глупачка, момиче, попитах те дали онова подобие на човешко същество те тормози?