Нора Робъртс - Скрити тайни

— Да. — Почувствала се неловко, тя извърна поглед. — Извинявай, Натаниъл. И аз много мразя, когато хората ме обсъждат зад гърба ми. Приемам го като някакво посегателство.

— Аз не съм чак толкова чувствителен, Мег. Всички знаеха какво представляваше дъртият. — Той много добре си спомняше изпълнените със съчувствие погледи, как хората отвръщаха очи от неудобство. — Преди много се притеснявах, ала вече не.

Тя се опита да намери подходящи думи.

— А Коко… Тя успя ли да ти помогне?

Нейт не отговори веднага, остана загледан в снишаващото се слънце и кървавочервената светлина, заляла хоризонта над морето.

— Той се страхуваше от нея, затова щом си тръгна, ме преби до смърт.

— Господи!

— Предпочитам да не знае за това.

— Няма. — Меган преглътна буцата, събрала се в гърлото й. — Няма да й кажа. Затова ли си постъпил във флота? За да избягаш от него ли?

— Това бе една от причините. — Нейт протегна ръка и прокара пръст по бузата й. — Знаеш ли, ако предполагах, че това е начинът да те разчувствам, щях по-рано да спомена, че са ме понатупали няколко пъти.

— Това не е смешно. — Гласът й бе нисък и изпълнен с ярост. — Никой няма право да се отнася така с едно дете.

— Ей, както виждаш, преживял съм го.

— Така ли? — Тя отново го погледна. — А някога престана ли да го мразиш?

— Не. — Отговорът му бе тих. — Никога. Но поне вече не е от значение, а това, според мен, е по-важно. — Той спря колата пред Кулите и се обърна към нея. — Ако някой те е наранил и това е оставило траен белег в душата ти, няма начин да го забравиш. Най-доброто отмъщение е да не допуснеш същото това нещо да има значение за бъдещето ти.

— Говориш за бащата на Кевин, а това съвсем не е същото. Аз не бях безпомощно дете.

— Зависи къде точно поставяш чертата между безпомощен и невинен. — Натаниъл отвори вратата на колата. — Аз ще внеса Кевин.

— Няма нужда. — Меган излезе бързо, ала Нейт вече бе поел момчето на ръце.

Останаха един срещу друг за момент, озарени от последните отблясъци на отмиращия ден, детето между тях, главицата му отпусната спокойно на рамото на Натаниъл, тъмните детски коси, докоснали тъмните коси на мъжа, здрави мускули, обвили нежно младото телце.

Нещо заключено дълбоко в гърдите й се надигна, опита се да си проправи път навън. Тя въздъхна, прокара длан по гърба на сина си и усети равномерното му дишане.

— Денят му беше безкрайно дълъг.

— Също и твоят, Мег. Имаш сенки под очите. След като това означава, че снощи не си спала кой знае колко по-добре от мен, няма да си кривя душата и да се извинявам.

Беше трудно, помисли си тя, много трудно да се съпротивляваш на течението, което те тегли към него.

— Не съм готова за това, Натаниъл.

— Понякога се надига вятър и те отклонява от курса. Все още не си готова, но ако имаш късмет, ще се озовеш на много по-интересно място, отколкото си мислила.

— Не обичам да разчитам на късмета.

— Нищо. Аз пък обичам. — Той намести момчето да му е по-удобно, и го понесе към къщата.

— Просто не разбирам защо е цялата тази дандания — ръмжеше Холандеца, докато разбиваше яйцата за ангелската торта-изненада.

— Трентън Ст. Джеймс II е член на семейството. — Коко провери температурата на ястието във фурната. Чакаха я поне десет недовършени задачи след краставичната маска, която напълно преобърна грижливо запланувания й ден. — Той е и президент на веригата хотели Сейнт Джеймс. — Доволна, че телешкото изглеждаше тъкмо както трябва, тя надзърна да провери и печената патица. — Тъй като това е първото му посещение тук, много е важно всичко да мине добре.

— Няк’ъв си богат копелдак ще се дотътри, за да се натъпче безплатно до посиняване.

— Господин Ван Хорн! — Сърцето на Коко се преобърна. След шест месеца не би трябвало да е шокирана от езика на този мъж, но той наистина бе невъзможен. — Познавам господин Джеймс от… Ами от много години. Уверявам ви, че той е много успешен бизнесмен, предприемач. Не е дошъл, за да се тъпче безплатно.

Холандеца изсумтя и погледна многозначително Коко. Бая се беше натруфила, забеляза той. Роклята бе такава лъскавка и игрива и бе достатъчно къса, за да и покаже краката. И бузите й бяха порозовели. А тази розовина едва ли бе от топлината на фурните в кухнята. Той изкриви устни в презрителен присмех.

— Той к’во, да не ти е гадже?

Розовото се превърна в рачешко червено.

— Не, разбира се. Жена с моя… Опит няма гаджета. — Тя тайно огледа отражението си в комина от неръждаема стомана над печката. — Може би възлюбен.